Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Не можах да измисля какво да кажа в отговор.

— Снощи, след като се разделихме — продължи възрастният човек, — разсъждавах над последствията от конфликта при Суец върху една нация, която само десет години по-рано е била победител в световна война. Американците трябваше да ви подкрепят. Сега четем в ретроспекция — неотменна привилегия на историка — че по онова време министър-председателят Идън бил уморен и болен. Истината е, че той не получи подкрепата на своя най-близък съюзник, и то в момент, когато най-много се нуждаеше от нея.

— Може би ние пък трябваше да ви подкрепим през 1956.

— Не, не, тогава беше твърде късно Западът да поеме бремето на унгарските проблеми. Чърчил разбра това още през 1945. Той искаше да настъпи отвъд Берлин и да освободи всички държави, граничещи с Русия. Но Западът вече се бе навоювал и остави Сталин да се възползва от тази апатия. Когато Чърчил роди фразата „желязната завеса“, той предвиди съвсем точно какво предстои да се случи на Изток. Изумително е, че когато този велик човек каза: „Ако Британската империя просъществува хиляда години“, тя всъщност вече е била обречена да оцелее само още двайсет и пет. Така ми се ще да бе останал в коридорите на властта през 1956 година.

— Революцията засегна ли сериозно вашия живот?

— Не се оплаквам. Привилегия е да си професор по английски език в престижен университет. Не ми се месят в катедрата и Шекспир все още не е заклеймен като подривна литература. — Той замълча и дръпна солидно от лулата си. — А какво ще правите вие, млади човече, когато завършите университета — както вече показахте, няма надежда да си изкарвате хляба като бегач.

— Искам да бъда писател.

— Тогава пътувайте, пътувайте, пътувайте — рече той. — Не можете да очаквате да научите всичко от книгите. Трябва да видите света със собствените си очи, ако се надявате някога да нарисувате картина за другите.

Аз погледнах стария часовник върху поставката на камината само за да си дам сметка колко бързо бе минало времето.

— Опасявам се, че трябва да ви оставя — очакват всички да се приберем в хотела до десет.

— Разбира се — каза той с усмивка за манталитета на английското частно училище. — Ще ви съпроводя до площад „Кошут“ и оттам ще видите хотела си на хълма.

Когато излязохме от апартамента, забелязах, че той не си направи труда да заключи вратата. Животът не му бе оставил кой знае какво за губене. Преведе ме бързо през тесните улички, из които се бях лутал така безпомощно същата вечер, като бъбреше за една или друга постройка — неизчерпаем фонд от знания за собствения му век, а и за моя. Когато стигнахме площад „Кошут“, той хвана ръката ми и я задържа в своята. Стори го с неохотата на самотните хора да приемат раздялата.

— Благодаря ви, че позволихте на един старец да си достави удоволствие, бъбрейки на любимата си тема.

— Аз ви благодаря за гостоприемството и следващия път, когато сте в Съмърсет, трябва да дойдете в Лимпшам и да се запознаете със семейството ми.

— Лимпшам? Не се сещам къде е — рече той с тревожен вид.

— Не съм учуден. Цялото село наброява само двайсет и двама души.

— Достатъчно за два отбора по крикет — отбеляза професорът. — Игра, която, признавам си, така и не успях да проумея.

— Не се притеснявайте, същото е с половината англичани.

— Само че бих искал. Какво означава „гъли“, „ноубол“, „нощен пазач“? Тези термини винаги са будели любопитството ми.

— Тогава не забравяйте да ми се обадите следващия път, когато дойдете в Англия. Ще ви заведа на „Лорд“ и ще видим дали мога да ви науча на нещо.

— Колко мило — рече той, след което се поколеба за миг, преди да добави: — Но не мисля, че ще се срещнем отново.

— Защо не?

— Виждате ли, през целия си живот никога не съм напускал Унгария. Когато бях млад, не можех да си го позволя, а сега не си представям, че тези, които са на власт, ще ми разрешат да видя вашата обична Англия.

Той пусна ръката ми, обърна се и тътрейки крака, потъна в сенките на страничните улички на Будапеща.

Отново прочетох некролога му в „Таймс“, както и водещите заглавия за Афганистан и последствията от случилото се там, за Московските олимпийски игри.

Той се оказа прав. Повече не се видяхме.

Казват, че някои хора се влюбват от пръв поглед, но не това се случи с Уилям Хачард и Филипа Джеймсън. Те се намразиха от мига, в който се срещнаха. Тази взаимна ненавист започна от първото им занятие в университета. И двамата бяха постъпили в началото на трийсетте с пълни стипендии да следват английски език и литература — Уилям в „Мъртън“, а Филипа — в „Съмървил“. Всеки от тях бе получил категоричните уверения на своите преподаватели от училище, че ще бъде най-добрият студент в курса.