Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Разходката из Будапеща ми напомни за дните от моето детство в Бристол веднага след войната, но с една съществена разлика. Освен че имаше сгради, разрушени от бомби, някои стени бяха нашарени с дупки от куршуми, оставени от автоматични откоси. Бяха минали осем години от революцията, но следите от нея личаха навсякъде, може би защото държавниците искаха никой да не забравя. Хората по улиците имаха съвършено безизразни, набраздени от бръчки лица и не крачеха, а по-скоро тътреха крака, оставяйки впечатлението за нация от старци. Ако човек ги попиташе невинно защо, те отговаряха, че няма за къде да бързат, нито на какво да се радват, макар че винаги изглеждаха внимателни един към друг.

На третия ден от игрите се върнах на стадион „Неп“, за да подкрепя един мой приятел, който щеше да се състезава в полуфиналите на четиристотин метра с препятствия — първата дисциплина за този следобед. В качеството си на състезател притежавах пропуск и по тази причина можех да седна където си пожелаех на полупразните трибуни. Избрах да наблюдавам бягането от сектора точно над финиша, който ми предоставяше идеална видимост към финалния отсек. Седнах на дървената скамейка, без да обръщам особено внимание на хората от двете ми страни. Бягането започна и когато моят приятел взе виража, преодолявайки седмото препятствие, а до финиша му оставаха само още три, аз станах и с възторжени викове го насърчавах през целия финален отсек. Той успя да се класира трети, осигурявайки си място във финала на следващия ден. После седнах отново и отбелязах точните резултати в програмата си. Вече се канех да тръгвам, тъй като между състезателите по хвърляне на чук и овчарски скок нямаше наши участници, когато зад гърба ми прозвуча глас:

— Вие сте англичанин?

— Да — отвърнах, обръщайки се към мястото, от което ми бе отправен въпросът.

Към мен вдигна поглед възрастен господин. Носеше костюм от три части, който сигурно е бил старомоден още когато е принадлежал на баща му, и дори не притежаваше евентуалното преимущество някой ден отново да дойде на мода. Кожените кръпки на лактите не оставиха никакво съмнение у мен, че питащият е ерген, тъй като можеха да бъдат зашити по този начин само от мъж… или пък човек се чувстваше принуден да заключи, че лактите му са някак не на място. Дължината на крачолите му подсказваше, че баща му е бил по-висок от него. Колкото до самия мъж, той имаше няколко кичура бели коси, мустаци на морж и румени бузи. Уморените му сини очи бяха непрекъснато полузатворени, подобно на затвор на фотокамера, който току-що е бил освободен. Челото му бе тъй набраздено от бръчки, че спокойно можеше да е на всякаква възраст между петдесет и седемдесет. Цялостното впечатление бе за кръстоска между трамваен кондуктор и безработен цигулар.

За втори път седнах обратно на мястото си.

— Надявам се, че не ви притеснявам с въпроса си? — добави той.

— Разбира се, че не — отвърнах.

— Просто твърде рядко ми се удава възможност да си поговоря с англичанин. Затова, щом зърна някой, винаги „сграбчвам копривата“. Така ли беше правилният разговорен израз?

— Да — отвърнах, опитвайки се да определя колко унгарски думи знаех. „Да“, „не“, „добро утро“, „довиждане“, „загубих се“, „помощ“.

— Вие сте участник в студентските игри?

— По-правилно би било „бяхте“, а не „сте“ — рекох. — Доста бързо приключих още в понеделник.

— Защото не сте били достатъчно бърз, може би?

Аз се засмях, възхищавайки на степента, в която владееше моя роден език.

— Защо английският ви е толкова добър? — попитах.

— Опасявам се, че е малко позанемарен — отвърна старецът. — Но все още ми позволяват да преподавам този предмет в университета. Трябва да ви призная, че не проявявам и най-малък интерес към спорта, но тези мероприятия винаги ми предоставят възможността да хвана някого като вас и да смажа ръждясалата машина, макар и за няколко минути. — Той ми отправи уморена усмивка, но сега очите му блестяха.

— От коя част на Англия сте родом? — За първи път произношението му не бе достатъчно точно, тъй като „родом“ прозвуча по-скоро като „родов“.

— Съмърсет — отвърнах.

— Може би най-красивото графство в Англия. — Аз се усмихнах, тъй като повечето чужденци не стигаха по-далеч от Стратфорд-на-Ейвън или Оксфорд. — Да пътуваш през Мендипите 38 38 Верига от варовикови хълмове в Югозападна Англия, прочуто с множеството си пещери със сталактитени образувания и рядка варовикова форма. — Б.пр. — продължи той, — през осеяната с вечнозелени хълмове област, да спреш в Чедър, за да разгледаш пещерите, после в Уелс, за да се удивиш на черните лебеди, биещи камбаната върху стената на катедралата, или в Бат на р. Ейвън, прочут с горещите си минерални извори и останките от римско време, за да се възхитиш на стила на живот на класическия Рим и после може би да прекосиш границата на графството и да продължиш към Девън… Според вас Девън по-красив ли е от Съмърсет?