Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— В никакъв случай — отвърнах аз.

— Може би сте малко предубеден — засмя се той. — Я сега да видим дали ще си спомня:

Вероятно също като вас писателят Томас Харди е бил предубеден и е можел да мисли единствено за своя любим Ексмур, за селцето Тивъртън и Плимут.

— А коя е вашата любима област? — попитах аз.

— Според мен Северен Райдинг в Йоркшир винаги е бил подценяван — отвърна възрастният човек. — Спомене ли се Йоркшир, подозирам, че хората първо се сещат за Лийдс, Шефилд и Барнсли. Въгледобив и тежка промишленост. Посетителите трябва да пътуват и да видят тамошните долини; ще разберат, че си приличат колкото тебешир със сирене. Графство Линкълншир в Източна Англия, на Северно море, е твърде равнинно, а голяма част от графствата, разположени в централната част на Англия, сигурно вече са опорочени от разрасналите се градове. Бирмингам не ми допада. В крайна сметка се спирам на Устършир и Уорикшър — чудати и старомодни селища, сгушени между Котсуолдските хълмове и увенчани от Стратфорд-на-Ейвън. Как ми се ще да бях имал възможност да съм в Англия през 1959 година, когато моите сънародници се съвземаха от раните на революцията. Лорънс Оливие в ролята на Кориолан — още един човек, който не е искал да показва своите белези.

— Аз гледах постановката — рекох. — Ходихме от училище.

— Щастливец. Преведох тази пиеса на унгарски, когато бях на деветнайсет. Когато я препрочитах миналата година, осъзнах, че преди да си отида от този свят, трябва да повторя упражнението.

— Превеждали ли сте други пиеси на Шекспир?

— Всичките без три, все оставям „Хамлет“ да отлежава, но щом го завърша, ще се върна на „Кориолан“ и ще го почна отначало. След като сте студент, мога ли да попитам кой университет посещавате?

— Оксфорд.

— В кой колеж?

— „Брейзън ноуз“.

— Ааа, БНК. Колко прекрасно е да се намират само на няколко ярда — най-великата библиотека на света. Ако бях роден в Англия, щях да пожелая да прекарам дните си в „Ол Соулс“ — пада се точно срещу БНК, нали?

— Точно така.

Професорът замълча докато наблюдавахме последвалия полуфинал на 1500 метра. Победител стана Анфрас Патович — унгарец — и тълпата от привърженици обезумя от радост.

— Ето това се казва подкрепа — рекох.

— Като в мача на „Манчестър Юнайтед“, когато вкарват победния гол на финала за купата. Само че моите сънародници не крещят, защото унгарецът финишира пръв — каза възрастният човек.

— Нима? — изненадах се аз.

— Ами да, поздравяват го, защото победи руснака.

— Дори не съм забелязал — рекох.

— Няма и защо, но тяхното присъствие винаги е на преден план в съзнанието ни, освен това рядко имаме възможността да станем свидетели на публичното им поражение.

Опитах се да го върна към някоя по-ведра тема.

— И ако ви бяха приели в „Ол Соулс“, преди това кой колеж би ви се искало да посещавате?

— Като студент имате предвид?

— Да.

— Без съмнение „Магдалин“ е най-прекрасният колеж. Има сериозното преимущество да е разположен на река Чаруъл; както и да е, признавам, че изпитвам определена слабост към перпендикулярната архитектура и силна любов към Оскар Уайлд.

Разговорът ни бе прекъснат от звука на стартовия пистолет и ние проследихме втората полуфинална серия на 1500 метра. Победи Орентас от УССР и този път тълпата от зрители изрази неодобрението си по-явно, аплодирайки така, че левите ръце се разминаваха с десните, без да се докосват. Улових се, че се присъединявам на страната на унгарците. Сцената накара възрастния унгарец да потъне в тъжно мълчание. Последното бягане за деня бе спечелено от Тим Джонсън от Англия и аз станах и се разкрещях без всякакво стеснение. Унгарските зрители ръкопляскаха учтиво.

Обърнах се да се сбогувам с професора, който от известно време седеше безмълвен.

— Колко време ще останете в Будапеща? — попита той.

— До края на седмицата. В неделя пътувам обратно за Англия.

— Бихте ли намерили време някоя вечер да споделите трапезата на един старец?

— С удоволствие.

— Колко мило от ваша страна — каза той и записа с големи печатни букви пълното си име и точния си адрес на гърба на програмата ми, след което ми я върна. — Да кажем утре в седем? И ако имате някакви стари вестници или списания, които да донесете — каза той с леко притеснен вид. — Ще ви разбера напълно, ако ви се наложи да промените плановете си.