Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Разбирам, че чувствате отговорност към стар другар, но аз все пак смятам, че четири милиона са…

— Така ли? Нека продължа тогава. Посетих бащата на Виктор в една полева болница точно преди да умре, и той ме помоли да се погрижа за съпругата му. Тя почина при раждането. Затова реших, че отговорността ми е прехвърлена върху единственото им дете.

Сър Хамиш замълча за момент.

— Оценявам отношението ви, господин министър, но десет процента от една от най-големите ви сделки?

— Един ден — продължи държавният секретар, все едно изобщо не бе чул репликата на сър Хамиш — бащата на Виктор се биел на предната линия при Сакатекас и когато хвърлил поглед към минираната зона, видял млад лейтенант, проснат по очи в калта. Единият му крак бил почти отнесен от взрив. Без да мисли за собствената си безопасност, той запълзял през минното поле, стигнал до лейтенанта и го влачил метър по метър обратно до лагера. Нужни му били повече от три часа. После качил лейтенанта на един камион и го откарал до най-близката полева болница, несъмнено спасявайки крака му и по всяка вероятност живота му. Тъй че, както виждате, правителството има сериозно основание да удостои сина на Перес с привилегията понякога да бъде представлявано от него.

— Съгласен съм с вас, господин министър — рече тихо сър Хамиш. — Достойно за възхищение. — За първи път държавният секретар се усмихна. — Но все пак, признавам, не мога да разбера защо му отпускате такъв голям процент.

Министърът се навъси.

— Опасявам се, сър Хамиш, че ако не разбирате това, няма никаква надежда да проумеете принципите, според които живеем ние, мексиканците.

Държавният секретар се надигна иззад бюрото си, пое куцукайки към вратата и отпрати сър Хамиш.

Съвпаденията, заявява се на писателите (обикновено от страна на критиците), трябва да се избягват, макар че всъщност реалният свят е пълен със случки, които сами по себе си са невероятни. Всеки има някакво преживяване, което реши ли да опише, би се възприело от останалите като чиста измислица.

Същата седмица, в която заглавията от световната преса тръбяха: „Русия напада Афганистан; Америка бойкотира Олимпийските игри в Москва“, в „Таймс“ се появи кратък некролог за виден професор по английски език от Университета на Будапеща. „Един талант, роден и починал в своята родна Будапеща, чиято репутация е обезпечена от блестящо преведените от него произведения на Шекспир на унгарски език. Въпреки че според някои езиковеди в неговия Кориолан се забелязва известна липса на зрялост, всички единодушно признават превода му на Хамлет за гениален.“

Близо десет години след Унгарската революция през 1956 г. имах шанса да участвам в студентска среща по лека атлетика в Будапеща. Състезанието по график трябваше да продължи цяла седмица, поради което реших, че едва ли ще бъде възможно да опозная макар и малко тази страна. В неделя вечерта отборът кацна на летище „Ферихеги“, откъдето незабавно бяхме отведени в хотел „Ифушаг“ (по-късно научих, че думата на унгарски означава „младеж“). След като се настанихме, повечето състезатели си легнаха рано, тъй като първите предварителни серии бяха насрочени за следващия ден.

Закуската на сутринта се състоеше от мляко, препечени филийки и яйце, сервирани на три пъти през значителен интервал. Онези от нас, които имаха бягане същия следобед, пропуснаха обяда, опасявайки се, че едно матине може да стане причина да си изпуснем състезанието.

Два часа преди началото на срещата бяхме отведени с автобус до стадион „Неп“ и стоварени пред съблекалните (все ми се струва, че трябва да ги наричат „облекални“). Преоблякохме се в спортни екипи и насядахме по пейките в напрегнато очакване да бъдем повикани. След време, което ни се стори безкрайно, но всъщност бе само пет минути, при нас дойде служител, който ни изведе на пистата. Тъй като беше денят на откриването, стадионът беше изпълнен до краен предел. След като приключих с обичайната загрявка, която представляваше спокойно равномерно тичане, няколко спринта и леки упражнения за тонизиране на мускулите, високоговорителят обяви на три езика предстоящия старт на сто метра. Съблякох анцуга си и изтичах до мястото на старта.

По сигнал заех позиция, притиснал шпайкове до стартовото блокче, и зачаках напрегнато изстрела. По местата, готови — бум! Десет секунди по-късно бягането приключи и единствената положителна страна на класирането ми последен бе, че ми предоставяше шест свободни дни за изследване на унгарската столица.