Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Добър вечер, мистър Хийт. Съжалявам, че закъснях. Министърът ме задържа, нали разбирате.

— Да, естествено — каза Дейвид Хийт. — Колко любезно, че дойдохте, сеньор Перес. Позволете да ви представя моя началник, сър Хамиш Греъм.

— Добър вечер, сър Хамиш. Виктор Перес на вашите услуги.

Сър Хамиш бе онемял от изумление. Стоеше и се взираше в дребничкия мексиканец на средна възраст, пристигнал на официална вечеря в мърлява бяла тениска и джинси „Уестърн“. Перес имаше вид на човек, който не е ползвал самобръсначка поне от три дни и напомняше на сър Хамиш за онези бандити, които бе виждал като ученик в поддържащите филми. На китката си носеше тежка златна гривна, която би могла да е „Картие“, а на врата си — тигров зъб на платинена верижка, който сякаш беше от „Улуъртс“.

Перес се ухили до уши, доволен от ефекта, който предизвикваше.

— Добър вечер — отвърна сър Хамиш неприветливо, правейки стъпка назад. — Желаете ли чаша шери?

— Не, благодаря, сър Хамиш. Вашето уиски взе да ми харесва… с лед и малко сода.

— Съжалявам, имам само…

— Не се притеснявайте, сър, аз имам в стаята си — обади се Дейвид Хийт и се втурна да донесе бутилка „Джони Уокър“, която бе скрил под ризите си в най-горното чекмедже.

Въпреки тази подкрепа от Шотландия разговорът преди вечеря между тримата мъже вървеше някак тежко, но Дейвид Хийт не бе пристигнал от пет хиляди мили за дребна хотелска почерпка с Виктор Перес, който при други обстоятелства дори не би пресякъл шосето, за да се срещне със сър Хамиш Греъм. Разговорът се движеше от скорошното посещение в Мексико на Нейно Величество кралицата, както я наричаше сър Хамиш, до поканата за ответна визита на президента Портийо във Великобритания. Вечерята можеше да мине и по-гладко, ако мистър Перес не беше ял през повечето време с ръце и после не беше посягал да си бърше пръстите в джинсите. Неспособен да потисне изумлението си, сър Хамиш го гледаше все по-втренчено, а дребничкият мексиканец откликваше с все по-широка усмивка.

След вечеря Дейвид Хийт реши, че е време да насочи разговора към целта на срещата, но едва след като сър Хамиш бе принуден да поръча бутилка коняк и кутия пури, което той стори с неохота.

— Търсим посредник, който да представлява „Строежи Греъм“ в Мексико, мистър Перес, и вие ни бяхте препоръчан от най-високо място — каза сър Хамиш с тон, в който прозвуча липса на убеденост в собственото му съждение.

— Наричайте ме Виктор.

Сър Хамиш се поклони безмълвно и потръпна. Нямаше начин този човек да получи позволение да се обръща към него с „Хамиш“.

— За мен ще е удоволствие да ви представлявам, Хамиш — продължи Перес, — при положение че намерите условията ми за приемливи.

— Вероятно бихте могли да ни осветлите по отношение на… хм… характера на тези условия — рече сър Хамиш сковано.

— Разбира се — откликна с готовност дребният мексиканец. — Искам десет процента от договорената сума — пет процента, щом получите сделката, и пет процента, след като удостоверите приключването й. Няма да плащате нито пени, преди да сте си получили сумата, а парите за мен трябва да бъдат внесени в швейцарска банка до седмица след като Националната банка на Мексико осребри чека ви.

Дейвид Хийт пое рязко въздух и се втренчи в каменния под.

— Но при тези условия вие бихте спечелили близо четири милиона долара — изрази своя протест сър Хамиш с пламнало лице. — Посочената сума надхвърля половината от печалбата, която сме планирали.

— Това, както, струва ми се, казвате в Англия, Хамиш, си е ваш проблем, вие сте си определили цената в офертата — рече Перес, — не аз. Във всеки случай сделката все още предлага достатъчно, за да можем и двамата да спечелим прилично, което си е честно, дума да няма, като отчетем наполовина и субективния фактор.

Сър Хамиш стоеше безмълвен и подръпваше папийонката си.

Дейвид Хийт изучаваше съсредоточено ноктите си.

— Помислете си добре, Хамиш — заяви Виктор Перес невъзмутимо, — и ме уведомете за решението си до утре на обяд. Резултатът за мен е без значение. — Мексиканецът стана, ръкува се със сър Хамиш и си тръгна.

Поизпотен, Дейвид Хийт излезе да го изпрати и го последва в асансьора. Щом слязоха във фоайето, той подаде овлажнялата си ръка на мексиканеца.

— Лека нощ, Виктор. Убеден съм, че всичко ще е наред… до утре на обяд.

— Надявам се — отвърна мексиканецът, — заради теб. — И като си подсвиркваше, напусна фоайето.

Когато управителят се върна, завари сър Хамиш да седи на масата с чаша вода в ръка.