Сър Хамиш бе поразен от краткото и компетентно изложение на държавния секретар, още повече че върху тапицираното с кожа бюро пред него не лежаха никакви помощни записки. Внезапно изпита вина от оскъдните познания, които имаше за произхода, образованието и кариерата му.
— Разбира се, че не смятам, господин министър. Поласкан съм от личната ви загриженост, която засилва решимостта ми да премина към една неудобна тема, която…
— Преди да кажете още нещо, сър Хамиш, мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се, господин министър.
— Все още ли смятате посочената в офертата цена от 39 121 110 долара за приемлива предвид всички условия?
— Да, господин министър.
— И тази сума ви предоставя възможност да свършите добра работа, като същевременно осигурите печалба за своята компания?
— Да, господин министър, но…
— Отлично, тогава смятам, че единственото, което трябва да решите, е дали искате да подпишете договора днес до обяд. — Министърът старателно наблегна на думата „обяд“.
Сър Хамиш, който никога не бе разбирал израза „едно кимване върши работа колкото и едно намигване“, продължи безразсъдното си настъпление.
— При все това има един аспект от договора, който смятам, че трябва да обсъдя с вас насаме.
— Убеден ли сте, че би било разумно, сър Хамиш?
Сър Хамиш се поколеба, но само за миг, преди да продължи. След чутото до момента, ако беше Дейвид Хийт, той щеше да стане, да стисне ръката на държавния секретар, да махне капачката на писалката си и да се устреми към договора… но не и неговият работодател.
— Да, господин министър, смятам, че съм длъжен — заяви категорично сър Хамиш.
— Бихте ли ни оставили, госпожице Виейтис?
Асистентката затвори стенографския си бележник, стана и излезе от стаята. Сър Хамиш изчака вратата да се затвори, преди да каже нещо.
— Вчера ме посети един ваш сънародник, някой си Виктор Перес, който живеел тук, в Мексико Сити, и който твърди…
— Чудесен човек — каза министърът приглушено.
При все това сър Хамиш не се отказа от настъплението.
— Да, вероятно, господин министър, но той поиска разрешението ми да представлява „Строежи Греъм“ като наш посредник и аз се запитах…
— Обичайна практика в Мексико, изцяло в рамките на закона — заяви министърът, завъртя се със стола си и впери поглед навън през прозореца.
— Да, разбирам, че се действа по този начин — каза сър Хамиш, в този момент говорейки на гърба на министъра, — но ако се налага да се разделя с десет процента от парите на правителството, трябва да съм убеден, че подобно решение се ползва с вашето лично одобрение. — Според сър Хамиш, формулировката му се получи доста добре.
— Хм — подхвана държавният секретар, като внимателно подбираше думите си. — Виктор Перес е добър човек и винаги е бил лоялен към мексиканската кауза. Може би понякога оставя неблагоприятно впечатление, далече от онова, което бихте очаквали от висшето общество, сър Хамиш, но ние тук, в Мексико, нямаме класови бариери. — Министърът отново се завъртя със стола си и се обърна с лице към сър Хамиш.
Шотландският индустриалец се изчерви.
— Разбира се, господин министър, но, моля да ме извините, въпросът съвсем не е в това. Господин Перес иска да му дам почти четири милиона долара, което е повече от половината ми пресметната печалба от проекта, без да са взети под внимание евентуални злополуки и непредвидени обстоятелства, които могат да възникнат впоследствие.
— Вие сте определили включената в офертата цена, сър Хамиш. Признавам, стори ми се забавен фактът, че сте добавили рождената си дата към трийсет и деветте милиона.
Сър Хамиш зяпна.
— Бих си помислил — продължи министърът, — че с оглед на репутацията ви през последните три години и сегашното положение във Великобритания, едва ли можете да си позволите да бъдете придирчив.
Министърът впери безстрастен поглед в слисаното изражение на сър Хамиш. Двамата понечиха да заговорят едновременно. Сър Хамиш преглътна онова, което се готвеше да каже.
— Нека ви разкажа една кратка история за Виктор Перес. Когато войната бе в разгара си — възрастният държавен секретар се позоваваше на мексиканската революция по същия начин, по който един американец първо мисли за Виетнам, или един англичанин за Германия, когато чуят думата „война“, — бащата на Виктор бе един от младежите под мое командване, които загинаха на бойното поле при град Селая само дни преди да победим. Остави син, роден в Деня на независимостта, който дойде на този свят сирак. Имам честта, сър Хамиш, да бъда кръстник на това дете. Нарекохме го Виктор.
Читать дальше