Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Техният преподавател Саймън Джейкс от „Ню Колидж“ бе колкото озадачен, толкова и развеселен от яростното съперничество, което така бързо се бе разгоряло между двамата му най-способни студенти, и не се поколеба да се възползва умело от враждата им, за да извлече най-доброто от всеки от тях, без да позволява на единия или на другия да стига до открити хули. Филипа — привлекателно слабо момиче с рижи коси и особено тънък глас — на ръст бе колкото Уилям, тъй че при всяка възможност участваше в диспутите, станала права и пременена с нови обувки с високи токчета, докато Уилям, чийто дълбок глас предизвикваше неволен респект, всеки път се опитваше да изрази мнението си от седнало положение. Колкото повече се разгаряше съперничеството им, толкова по-усърден ставаше всеки от тях в опитите си да надвие другия. В края на първи курс двамата вече бяха далеч пред своите колеги, но в състезанието помежду си оставаха в равни позиции. Саймън Джейкс сподели с професора по англосаксонски изследвания в „Мъртън“, че никога не е имал двама толкова способни студенти в една и съща година и че много скоро вече ще му е трудно да ги оборва.

През дългата ваканция след първата година и двамата работиха по изтощителен график и с постоянната мисъл, че другият успява да свърши нещо повече. Разнищиха Блейк, Уърдсуърт, Колридж, Шели, Байрон, а вечер си лягаха с Кийтс. Когато се върнаха за началото на втори курс, те установиха, че раздялата е засилила враждебността им; а когато и двамата получиха отличен с похвала за есетата си върху поемата „Беоулф“, това ни най-малко не облекчи положението. Една вечер Саймън Джейкс отбеляза на масата на преподавателите в „Ню Колидж“, че ако Филипа Джеймсън беше родена момче, някои от семинарите му несъмнено щяха да завършват с размяна на удари.

— Защо не ги разделите? — попита деканът вяло.

— Та да си удвоя работата? — възкликна Джейкс. — През повечето време те се учат един друг, а аз просто изпълнявам ролята на арбитър.

От време на време противниците търсеха неговата оценка за това, кой води в надпреварата и тъй като всеки от тях бе непоклатим в увереността си, че е любимият ученик, винаги задаваше въпроса си така, че другият да чуе. Джейкс обаче бе твърде хитър, за да се остави да бъде подведен; той само им напомняше, че окончателните арбитри ще бъдат членовете на изпитната комисия. Ето защо двамата се изхитриха и приложиха собствена тактиката, според която споменавайки другия, и то така, че да чуе, го наричаха съответно „онази глупачка“ и „онзи високомерен тип“. В края на втори курс вече почти не бяха в състояние да остават заедно в едно и също помещение.

По време на лятната ваканция Уилям прояви временен интерес към певеца и актьора Ал Джолсън и момиче на име Руби, докато Филипа подхвана флирт с чарлстона и млад флотски лейтенант от Дартмут. Но когато следващият семестър започна, тези епизодични увлечения бяха запазени в тайна и скоро бяха забравени.

В началото на трети курс, по съвет на Саймън Джейкс, и двамата кандидатстваха за наградата „Чарлз Олдъм“ наред с всички други студенти, които според показаните резултати имаха реални шансове да завършат с отличие. „Чарлз Олдъм“ се присъждаше за есе върху определен аспект от произведенията на Шекспир и както Филипа, така и Уилям си дадоха сметка, че това ще бъде единственият път в техния студентски живот, когато двамата ще бъдат оценявани в пряко съперничество. Тайно всеки от тях се впусна в дебрите на Шекспировите произведения — от Хенри VI до Хенри VIII — и често задържаше Джейк извън времето на редовните семинари, като изискваше все по-задълбочени дискусии върху все по-сложна материя.

Избраната тема за конкурсното есе през въпросната година беше „Сатирата в творчеството на Шекспир“. Безспорно най-голямо внимание трябваше да бъде отделено на „Троил и Кресида“, но и двамата установиха, че макар и в нюанси, сатирата присъства във всичките трийсет и седем пиеси на автора. „Да не говорим за повечето от сонетите му“ — написа Филипа на баща си в един от редките моменти на съмнение в себе си. Към края на годината за всички проявяващи интерес беше ясно, че наградата трябва да бъде спечелена или от Уилям, или от Филипа, като другият несъмнено щеше да се класира втори. При все това никой не дръзваше да изкаже предположение за евентуалния победител. Портиерът на „Ню Колидж“ — експерт по тези въпроси — отваряйки тефтера, който си водеше за „Чарлз Олдъм“, заложи и на двамата поравно — десет към едно в сравнение с останалите участници.