Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Може би във Франция ще е по-различно — рече Хенри неубедително и след не особено ревностно издирване на Пиер пое направо към билетното гише и получи два билета за трета класа на „Златната стрела“.

Този път поне можеха да седнат един до друг, макар и в купе, вече заето от други шестима пътници, както и от едно куче и една кокошка. Шестимата не оставиха у Хенри и капчица съмнение, че се наслаждават на модерния навик да се пуши на обществени места и на древния обичай храната да се овкусява с чесън. При всякакви други обстоятелства той би повърнал отново, но в корема му не бе останало нищо. Хенри си помисли дали да не обходи влака и в двете посоки, дирейки Реймон, но се опасяваше, че единственото последствие от едно такова действие би било да си загуби мястото до Виктория. Беше се отказал от всякакви опити да поддържа какъвто и да било разговор с нея, надвиквайки шума от кучето, кокошката и галския брътвеж и се задоволи да гледа през прозореца, да съзерцава френската природа и за първи път през живота си да забелязва името на всяка гара, през която минаваха.

Щом пристигнаха на Северната гара в Париж, Хенри не направи никакъв опит да потърси Морис и просто се отправи незабавно към най-близката стоянка за таксита. Докато пренесат всичките четиринайсет куфара, той се озова доста назад на опашката.

Двамата с Виктория чакаха малко повече от час, като придвижваха куфарите напред инч по инч, докато им дойде редът.

— Господине?

— Говорите ли английски?

— Малко.

— Хотел „Жорж V“.

— Да, но не мога да сложа всички куфари в багажника.

И така Хенри и Виктория — целите в натъртвания и синини, уморени, подгизнали и гладни, насред купчина от кожени куфари, седяха сгушени на задната седалка на таксито, за да бъдат откарани с непрестанно друсане и тръскане по настилката от обли камъни до хотел „Жорж V“.

Портиерът на хотела се втурна да им помогне, когато Хенри предложи на шофьора банкнота от една лира.

— Не взема английски пари, мосю.

Хенри не можа да повярва на ушите си. Портиерът с удоволствие плати на таксиметровия шофьор с франкове и бързо прибра в джоба си банкнотата. Хенри бе твърде изморен, за да каже каквото и да било. Той помогна на Виктория да изкачи мраморните стъпала и се отправи към рецепцията.

— Великият паша на Кайро и неговата съпруга. Апартаментът за младоженци, ако обичате.

— Да, господине.

Хенри се усмихна на Виктория.

— У вас ли е потвърждението за резервация?

— Не — отвърна Хенри. — В миналото никога не ми се е налагало да удостоверявам резервацията си при вас. Преди войната аз…

— Съжалявам, сър, но в момента всичко в хотела е запазено. Конференция.

— Дори апартаментът за младоженци? — попита Виктория.

— Да, мадам, председателят и неговата съпруга, нали разбирате. — Той почти намигна.

Хенри определено не разбираше. Преди за него винаги имаше стая в „Жорж V“, когато пожелаеше да отседне там. Отчаян, той извади втората от своите банкноти от по пет лири и я плъзна по тезгяха.

— Ааа — рече администраторът, — виждам, че ни е останала една свободна стая, но се опасявам, че не е особено голяма.

Хенри махна унило с ръка.

Администраторът удари с длан звънеца върху тезгяха пред себе си и тутакси до тях изникна носач, който ги съпроводи до обещаната стая. Служителят бе казал истината. Онова, насред което се озоваха, Хенри можеше да опише единствено като стая кутийка. Причината, поради която завесите стояха постоянно спуснати, бе, че гледката над комините на Париж не бе особено предразполагаща, но това далеч не бе последният удар, осъзна Хенри, втренчен изумено в двете тесни единични легла. Виктория безмълвно започна да разопакова багажа, а Хенри, сринат духом, седна в края на едното. След като се потопи седешком във вана с идеалния размер за едно шестгодишно дете, Виктория се отпусна изтощена на другото легло.

— Хайде, скъпа — рече Хенри накрая. — Да отидем на вечеря.

Виктория стана и неохотно се премени във вечерен тоалет, докато Хенри успя да се намъкне във ваната с опрян в коленете нос, опитвайки се да се поизплакне, преди да се облече официално. Този път се обади на рецепцията и поръча такси, както и запазена маса в „Максим“.

Този път шофьорът на такси прие банкнотата му, но когато младоженците влязоха в прочутия ресторант, Хенри установи, че не познава никого от присъстващите, а и той се оказа непознат за тях. Един сервитьор ги отведе до малка маса, притисната между други две двойки, точно под оркестъра. Щом влязоха в залата, музикантите подхванаха „Рагтайм бенда на Александър“.