Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Само да стигнем в Дувър и всичко ще бъде различно — заяви той без обичайната си самоувереност.

— Убедена съм, Хенри — отвърна тя с мила усмивка.

Двучасовото пътуване изглеждаше безкрайно. Пътници се промъкваха покрай него в коридора, тъпчейки кожените му обувки ръчна изработка с думите:

— Извинете, сър.

— Извинявай, шефе.

— Без да искам, приятел.

Хенри категорично стовари вината върху плещите на Клемънт и неговата абсурдна кампания за социално равенство и зачака влакът да пристигне на Централна гара Дувър. Мигът, в който локомотивът спря, Хенри изскочи от вагона преди всички и викна колкото му глас държи „Албърт!“. Без резултат, освен че покрай него се втурнаха тълпи от хора, устремени към кораба. Накрая Хенри зърна някакъв носач и хукна към него само за да установи, че той вече товари количката си с багажа на друг пътник. Хенри изтича до втори, след това до трети и размаха банкнота от една лира към четвърти, който пристигна незабавно и смъкна от влака четиринайсетте куфара.

— Накъде, шефе? — попита носачът дружелюбно.

— Към кораба — отвърна Хенри и се върна да вземе съпругата си.

Помогна на Виктория да слезе от влака и двамата затичаха в дъжда, докато накрая, останали без дъх, стигнаха до трапа на кораба.

— Билетите, сър — рече млад офицер в тъмносиня униформа, застанал в основата на трапа.

— Винаги ползвам каюта №3 — заяви Хенри, дишайки тежко.

— Разбира се, сър — рече младият мъж и сведе поглед към списъка си.

Хенри се усмихна на Виктория, изпълнен с увереност.

— Господин и госпожа Уест.

— Извинете? — не разбра Хенри.

— Вие сигурно сте мистър Уилям Уест.

— Категорично не. Аз съм Великият паша на Кайро.

— В такъв случай съжалявам, сър. Каюта №3 е запазена на името на мистър Уилям Уест и неговата съпруга.

— Капитан Роджърс никога не се е отнасял с мен по този безцеремонен начин — заяви Хенри с още по-отчетлива дикция.

— Капитан Роджърс загина във войната, сър. Сега този кораб е под командването на капитан Дженкинс и той никога не напуска мостика трийсет минути преди отплаване.

Раздразнението на Хенри взе да преминава в паника.

— Имате ли свободна каюта?

Младият офицер сведе поглед към списъка си.

— Не, сър, опасявам се, че нямаме. Последната бе заета преди минути.

— Мога ли да получа два билета? — попита Хенри.

— Да, сър — отвърна младият офицер. — Но ще трябва да ги закупите от билетното гише на кея.

Хенри реши, че всякакви по-нататъшни пререкания ще представляват единствено загуба на ценно време, затова се завъртя на пети без нито дума повече и остави съпругата си при натоварения носач. Пое с бърза крачка към билетното гише.

— Два билета първа класа за Кале — заяви той категорично.

Мъжът зад малката стъклена преграда отправи към Хенри унил поглед.

— В днешно време има само една класа, сър, освен ако не ползвате каюта.

Той му предложи два билета.

— Точно една лира.

Хенри подаде банкнота от една лира, взе билетите и се върна бързо при младия офицер.

Носачът сваляше куфарите им на кея.

— Не можеш ли да ги качиш на борда — извика Хенри — и да ги оставиш в багажното?

— Не, сър, вече не. След сигнала, оповестяващ, че до отплаването остават десет минути, на борда се пускат само пасажери.

Виктория взе два от най-малките куфари, а Хенри се натовари с останалите дванайсет и ги пренесе на няколко пъти нагоре по трапа. Накрая седна на палубата, останал без дъх. Изглежда, всички места вече бяха заети. Хенри не можеше да реши дали му е студено от дъжда, или се е сгорещил от усилията. Виктория хвана ръката му със самоотвержена усмивка.

— Не се тревожи за нищо, скъпи — рече тя. — Просто се отпусни и се наслаждавай на пътуването; толкова ще е забавно да сме заедно тук, отвън на палубата.

Корабът невъзмутимо напусна покоя на залива и навлезе в протока на Дувър. Същата вечер капитан Дженкинс заяви на съпругата си, че дългото двайсет и пет мили пътуване е сред най-неприятните, които някога е имал. После добави, че за малко не се върнал обратно, когато вторият му офицер, ветеран от две войни, бил връхлетян от жестока морска болест.

Хенри и Виктория прекараха по-голямата част от пътуването надвесени през перилата, освобождавайки се от всичко, което бяха консумирали на приема си. Нямаше по-щастливи хора на света от Хенри и Виктория при вида на нормандския бряг. Слязоха олюлявайки се от кораба, като смъкваха куфарите един по един.