Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Аз съм добре — каза Виктория с усмивка, макар и не тъй омайна, колкото обикновено, и хвана съпруга си под ръка.

Двамата се отправиха към последния вагон.

— Мога ли да видя вашите билети, сър? — попита кондукторът, заприщвайки входа към последния вагон.

— Моите какво? — попита Хенри с необичайно отчетлива дикция.

— Вашите би-ле-ти — повтори кондукторът, със съзнанието, че говори на чужденец.

— В миналото винаги съм уреждал този въпрос в самия влак, добри човече.

— Не и днес, сър, вече не може така. Ще трябва да отидете на билетното гише и да си купите билети като всички, и по-добре побързайте, защото влакът потегля след броени минути.

Хенри се втренчи в кондуктора изумен.

— Предполагам, че съпругата ми може да си отдъхне във влака, докато аз отида и купя билетите? — попита той.

— Не, сър, съжалявам. Качването на влака не е разрешено на никого, ако не притежава редовен билет.

— Изчакай тук, скъпа — каза Хенри, — а аз незабавно ще оправя този незначителен проблем. Носач, ако обичаш, упъти ме как да стигна до билетното гише.

— На края на пети перон, шефе — заяви кондукторът, затръшвайки вратата на вагона, вбесен, че са го взели за носач.

Хенри не бе имал предвид точно това, когато бе казал „упъти ме“. Въпреки всичко, той остави своята булка с четиринайсет куфара и някак неохотно пое обратно към билетното гише в края на пети перон, където мина отпред на дълга опашка.

— Приятел, тук си има ред — викна някой.

Хенри не знаеше.

— Бързам ужасно — рече той.

— И аз — дойде отговорът, — тъй че отивай отзад.

Хенри бе чувал, че англичаните са прилежни, когато стоят на опашка, но тъй като до момента никога не се бе редил на такава, не беше в състояние да потвърди или да отрече този слух. Неохотно се отправи към края на опашката. Докато стигне до гишето, мина известно време.

— Бих искал да заема последния вагон до Дувър.

— Бихте искали какво?

— Последният вагон — повтори Хенри малко по-силно.

— Съжалявам, сър, но местата в първа класа са продадени до едно.

— Аз не желая едно място — каза Хенри. — Настоявам за целия вагон.

— Вече не се предлагат вагони, сър, и както ви казах, всички места в първа класа са продадени. Все пак мога да ви уредя в трета.

— Цената е без значение — настоя Хенри. — Трябва да пътувам в първа класа.

— Не разполагам с места в първа класа, сър. И целия влак да можехте да си вземете, все едно, няма.

— Аз мога.

— При все това в първа класа няма нито едно свободно място — заяви чиновникът доста грубо.

Хенри щеше да продължи да настоява, но няколко души от опашката зад него заявиха, че до тръгването на влака остават само още две минути и за разлика от него те държат да го хванат.

— Две места тогава — каза Хенри, неспособен дори насила да изрече думите „трета класа“.

През малката решетка му подадоха два зелени билета. Хенри ги взе и понечи да тръгне.

— Седемнайсет шилинга и шест пенса, ако обичате, сър.

— О, да, разбира се — откликна Хенри с извинителен тон. Бръкна в джоба си и разгъна една от трите големи бели банкноти от по пет лири, които винаги носеше със себе си.

— Нямате ли по-дребни?

— Не — отвърна Хенри, който намираше идеята да се носят пари за достатъчно примитивна, дори и да бяха в едри банкноти.

Чиновникът му върна четири лири и половин крона. Хенри не я взе.

— Благодаря, сър — рече слисаният човек. Беше повече от съботното му допълнително възнаграждение.

Хенри прибра билетите в джоба си и побърза да се върне при Виктория, която се усмихваше предизвикателно на студения вятър, макар и с по-различна усмивка от онази, която го бе запленила. Техният носач отдавна бе изчезнал, а Хенри не виждаше друг наоколо. Кондукторът взе билетите му и ги продупчи.

— Всички да се качват — викна той, размаха зелено флагче и наду свирката си.

Хенри бързо нахвърля четиринайсетте куфара през отворената врата и бутна Виктория да се качи на тръгващия влак, след което самият той скочи вътре. Пое си дъх и тръгна по коридора, оглеждайки третокласните купета. До момента не беше виждал такива. Седалките представляваха просто тънки протрити възглавници и докато надзърташе в едно полупълно купе, някаква млада двойка влетя вътре и се настани на последните две съседни места. Хенри отчаяно затърси свободно купе, но не успя да открие дори две разположени едно до друго незаети места. Виктория безропотно седна в едно претъпкано купе, а Хенри покрусен се отпусна върху един от куфарите в коридора.