Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

На следната вечер Хенри пристигна пред дома на площад „Челси“ няколко минути след осем. Всичко в поведението на семейство Лимпшам — възрастни съпрузи, които ни най-малко не се бяха подготвили за войната — говореше, че те дори не са осъзнали нейната реалност, нито отсъствието на Хенри от лондонския светски живот. Трапезата им, независимо от купонната система, бе така изискана, както я помнеше, и нещо повече — една от присъстващите не приличаше на никоя от онези, които по някакъв начин бяха останали в съзнанието му. Както научи от своя домакин, тя се казваше Виктория Камбъл и се оказа дъщеря на друг гост — генерал сър Ралф Колхун. Над блюдото с яребични яйца лейди Лимпшам довери на Хенри, че тъжното младо създание е загубило своя съпруг при настъплението на съюзниците към Берлин само дни преди капитулацията на Германия. За първи път Хенри изпита вина, че не е взел никакво участие във войната.

До края на вечерята той не можа да откъсне очи от младата Виктория, чиято класическа красота си съперничеше единствено с умението й да води интелигентен и жив разговор. Той се опасяваше, че може би се взира твърде явно в слабото, тъмнокосо момиче с високи скули; беше като възхищението, с което се съзерцава красива скулптура, и желанието да я докоснеш. Нейната омайваща усмивка караше всички, към които бе отправена, да й се усмихват в отговор. Хенри стори всичко по силите си да се озове сред тях и бе възнаграден по няколко повода, давайки си сметка, че за първи път в живота си е абсолютно запленен… и бе неимоверно щастлив, че се чувства по този начин.

Последвалото ухажване бе необичайно за Хенри, в смисъл че той не направи никакъв опит да убеди Виктория да отстъпи. Проявяваше съчувствие и грижа, а когато траурът й приключи, се обърна към баща й и го помоли за ръката на дъщеря му и позволението му за брак. Преливаше от радост, когато първо генералът се съгласи, а по-късно и Виктория прие.

След обявление в „Таймс“ отпразнуваха годежа с малък вечерен прием в „Риц“, посетен от сто и двайсет близки приятели, на които вероятно им е било простено заключението, че Атли се престарава със своята програма за строги ограничения. След като и последният гост си тръгна, Хенри отведе Виктория обратно в бащиния й дом в „Белгрейв Мюс“, обсъждайки приготовленията за сватбата и плановете си за меден месец.

— Всичко трябва да е съвършено за теб, ангел мой — каза той, като за пореден път се възхити на начина, по който дългите й тъмни къдрици се спускаха върху раменете й. — Ще се оженим в „Св. Маргарита“ в Уестминстър и след приема в „Риц“ ще ни откарат до гара „Виктория“, където ще бъдеш посрещната от Фред, главния носач. Фред няма да позволи никой друг да носи багажа ми до последния вагон на „Златната стрела“. Човек винаги трябва да си взема последния вагон, скъпа — поясни Хенри, — за да не бъде безпокоен от останалите пътници.

Виктория бе впечатлена от майсторството, с което Хенри ръководеше всички приготовления, особено в отсъствието на камериера Баркър.

Хенри продължи темата с нарастващо въодушевление:

— Щом се качим на „Златната стрела“, ще ти бъде сервиран китайски чай и няколко тънки като вафла сандвича с пушена сьомга, на които можем да се насладим, докато си почиваме, пътувайки за Дувър. Когато пристигнем на пристанището, ще бъдеш посрещната от Албърт, когото Фред ще е уведомил. Албърт ще свали багажа от нашия вагон, но едва след като всички останали вече са слезли от влака. После ще ни съпроводи до кораба, където ще пийнем шери с капитана, докато отнасят багажа ни в каюта №3. Тя не само е най-голямата и удобната на борда, но и се намира в средата на кораба, поради което ще имаме възможност да се насладим на приятно пътуване, дори ако случим лошо време. Когато пристигнем в пристанището на Кале, там ще видиш Пиер, който ни очаква. Той ще е организирал всичко за първия вагон на „Златната стрела“.

— Подобна програма сигурно изисква прецизно планиране — предположи Виктория, а пъстрите й очи сияеха, докато слушаше как нейният бъдещ съпруг описва лелеяното пътуване.

— Повече традиция, отколкото организация, бих казал, мила моя — отвърна Хенри с усмивка, докато вървяха през Хайд Парк, хванати за ръце. — Макар че, признавам, в миналото Баркър беше този, който следеше нещата, в случай че възникне неприятност или непредвидено обстоятелство. Във всеки случай аз винаги съм вземал първия вагон на „Златната стрела“, защото ти осигурява възможност да слезеш от влака и да изчезнеш, преди някой да е осъзнал, че си пристигнал във френската столица. Освен Реймон, разбира се.