Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Завършвайки училище, той отново пропусна да остави нещо повече от преходно впечатление у преподавателите. Въпреки това му бе уредено място в колеж Бейлиъл, в Оксфорд, който пак според уверенията на съветниците на пашата, бе най-великият университет на света. Трите години в Бейлиъл добавиха още две страсти в живота му — коне и жени, и три нови неизкореними отвращения — политика, философия и икономика.

На края на своя statu pupillari 34 34 Статут на редовен студент в колеж или университет (лат.). — Б.пр. той претърпя пълен провал в опита си да направи впечатление на изпитите и не се дипломира. Неговият баща, който смяташе двата гола на Хенри срещу Кеймбридж в мача по поло между двата университета за напълно удовлетворителен резултат от неговата университетска кариера, изпрати сина си на околосветско пътешествие, за да си завърши образованието. Хенри се наслади на изживяването, научавайки повече на хиподрума „Лоншам“ и задните улички на Бенгази, отколкото по време на цялото си изискано възпитание в Англия. Великият паша щеше да се гордее с високия, изтънчен и красив млад мъж с едва доловим чуждестранен акцент, който се върна в Англия година по-късно, ако не беше починал преди неговият любим син да стигне до Саутхамптън.

Макар и покрусен от мъка, Хенри бе далеч от финансовата покруса, тъй като неговият баща му бе оставил двайсетина милиона в имоти, между които и един състезателен кон в Съфък, стофутова (30,5 м) яхта в Ница и дворец в Кайро. Но най-важната част от наследеното бащино имане бе най-добрият камериер в Лондон, ненадминатият Годфри Баркър. Той притежаваше невероятната способност на мига да уреди или да осуети каквото и да е.

Понеже нямаше с какво друго да се занимава, Хенри се настани в бившия апартамент на баща си в „Риц“, без да се тормози да следи колоната с обявите за работа в лондонския „Таймс“. Предпочете да се отдаде на живот, целенасочено посветен на преследване на удоволствия — единствената кариера, за която Итън, Оксфорд и наследеното богатство го бяха подготвили подобаващо. Освен че бе повече от щедро надарен с обаяние и хубост, Хенри притежаваше и достатъчно здрав разум да подбира внимателно онези, на които бе позволено да прекарат лишената от великодушие минута с него. Избираше само стари приятели от училище и университета, които, макар и да не бяха така добре обезпечени като него, далеч не принадлежаха към типа хора, които идваха да просят петарка, за да си покрият някой дълг от Хазарт.

Всеки път, когато трябваше да отговаря на въпроса коя е любовта на живота му, той се чувстваше притиснат от необходимостта да избере между конете и жените и тъй като бе установил, че е напълно възможно да прекарва дните си с видни представители на едните, а нощите си — с другите, без това да става повод за ревност или взаимни обвинения, никога не се претоварваше да търси решение на този проблем. Повечето от конете му бяха породисти жребци — бързи, загладени, с кадифена кожа, тъмни очи и силни нозе; това би било подходящо описание и за повечето му жени с тази разлика, че бяха млади кобилки. Хенри се влюбваше последователно във всяко момиче от хора на театър „Паладий“, после го разлюбваше и когато поредната му връзка приключеше, Баркър имаше грижата обектът на чувствата му неизменно да получава подходящ спомен, който със сигурност да предотврати евентуален скандал. Освен това преди да е навършил трийсет и пет, Хенри вече бе спечелил всяко класическо надбягване по английските хиподруми, а Баркър, изглежда, винаги знаеше точната година, когато се е случило.

Животът на Хенри бързо навлезе в определено русло, далеч от всякаква скука. Един месец прекарваше в Кайро, за да се погрижи за своя бизнес, три месеца в Южна Франция, в които от време на време прескачаше до Биариц, а останалите осем месеца живееше в „Риц“. За четирите месеца, в които се намираше извън Лондон, неговият великолепен апартамент с изглед към парка „Св. Джеймс“ оставаше свободен. Историята мълчи по въпроса дали Хенри е държал на това, защото не му е допадала идеята някой непознат да се плацика във вградената мраморна вана, или просто защото е искал да избегне главоболията по суматохата около регистрирането и напускането на хотела два пъти годишно. И след като от управата на „Риц“ никога не бяха обсъждали този въпрос с бащата, защо трябваше да го правят със сина? Тези дейности изчерпваха годишната програма на Хенри, към която се добавяше и някое и друго пътуване до Париж в случаите, когато напористо местно девойче се озовеше твърде близко до олтара. Макар че почти всяко момиче, което се запознаваше с Хенри, искаше да се омъжи за него, немалко от тях биха го сторили, дори и да беше без пукната пара. Само че Хенри не виждаше абсолютно никаква причина да бъде верен на една-единствена жена. „Имам сто коня и сто приятели — обясняваше той, когато го питаха. — Защо трябва да се ограничавам само с една жена?“ Във въпроса му имаше логика, която едва ли можеше да бъде оборена с еднозначен отговор.