Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Аз се засмях, тъй като ми се стори приятно разнообразие да не бъда уведомен от един нов свой познат, че мемоарите му, стига да намереше нужното време, биха се превърнали в световен бестселър буквално за една нощ.

— Може би и вие имате някаква история, но просто не го знаете — предположих.

— Ако случаят е такъв, опасявам се, че ме е подминала.

Мистър Шримптън се появи отново иззад редицата малки ламаринени шкафчета и ми върна кърпата. Вече беше напълно облечен и стоеше изправен в цял ръст, предполагам съвсем малко под шест фута. Носеше типичен за банкерите на Уолстрийт костюм на тънки райета и макар че беше почти плешив, имаше забележителна физика за мъж, по всяка вероятност отдавна прехвърлил шейсетте. Единствено гъстите му бели мустаци издаваха истинската му възраст и биха подхождали повече на английски полковник от запаса, отколкото на банкер от Ню Йорк.

— Задълго ли сте в Ню Йорк? — попита той, измъкна малък кожен калъф от вътрешния джоб на сакото си, извади от него чифт очила, чиито стъкла бяха с форма на полумесец, и ги настани на крайчеца на носа си.

— Само тази седмица.

— Предполагам, че едва ли ще разполагате със свободно време утре за един обяд?

— Напротив. Не бих могъл да понеса още веднъж да седна на маса с онзи агент.

— Добре тогава, защо не се присъедините към мен. Така ще мога да проследя как се развива преследването на неуловимата американска писателка?

— А пък аз може би ще открия, че у вас все пак се спотайва някаква история.

— Никаква надежда. Ще заложите на грешна карта, ако разчитате на това. — Той отново протегна ръка. — Един часа, в трапезарията на клуба устройва ли ви?

— Един часа, в трапезарията на клуба — повторих аз.

Щом той напусна съблекалнята, отидох до огледалото и си оправих вратовръзката. Предстоеше ми обяд с Ерик Маккензи, приятел от издателския бизнес, който ме бе предложил за член на клуба. Ерик бе по-скоро приятел на баща ми, отколкото мой. Двамата се бяха запознали непосредствено преди войната, по време на една почивка в Португалия, и когато ме избраха в клуба, скоро след пенсионирането на баща ми, се нагърби с отговорността да обядва с мен всеки път когато идвах в Ню Йорк. Хората от поколението на родителите ти винаги гледат на теб като на дете, което неизменно се нуждае от постоянна грижа и внимание. Тъй като бе връстник на баща ми, Ерик вероятно наближаваше седемдесетте и макар позагубил слух и леко прегърбен, бе винаги забавен и чудесна компания, при все че постоянно ме питаше дали ми е известно, че дядо му е бил шотландец.

Докато си слагах часовника, видях, че според уговорката ни Ерик трябва да пристигне след броени минути. Облякох сакото си и излязох от залата, за да установя, че вече е дошъл и ме чака. За да не скучае, четеше старите клубни съобщения. Забелязал съм, че американците винаги идват или по-рано, или по-късно, но никога навреме. Вперих поглед в приведения мъж, чиято коса, с изключение на няколко кичура вече бе посребряла. Носеше костюм от три части и на сакото му липсваше едно копче, което ми напомни, че съпругата му бе починала предишната година. След обичайното здрависване и размяна на поздрави взехме асансьора до втория етаж и се отправихме към трапезарията.

Тя бе само за членове на „Метрополитен“ и не се различаваше особено от който и да е друг клуб. Обичайните стари кожени кресла, стари килими, стари портрети и стари членове. Един сервитьор ни отведе до малка маса в ъгъла с изглед към Сентръл парк. Поръчахме си и подхванахме темите, които обикновено обсъждам с познати, с които се виждам един-два пъти годишно — семействата, децата, общите приятели, работата, бейзбола и крикета. Когато стигнахме до крикета, вече бяхме стигнали и до кафето, тъй че се отправихме към отсрещния край на помещението и се настанихме удобно в две доста протрити кожени кресла. Поръчах и две чаши коняк, а Ерик си разпечата една голяма кубинска пура. В Дакар и с етикет от архипелага 16 16 Разположен срещу Централна Америка във форма на дъга, простираща се от Флорида до Венецуела и включваща множество острови, между които Големите и Малките Антили, Бахамските острови и др., като най-големият между тях е Куба. — Б.пр. , аз знаех, че пурите са кубински, защото му ги бях взел от един продавач на тютюни на „Св. Джеймс“, Пикадили, който се усъвършенства в смяната на етикети за своите американски клиенти. Често съм си мислил, че сигурно няма друг магазин на света, подменящ етикетите с единствената цел да накара един първокласен продукт да изглежда невзрачен. Сигурен съм, че моят търговец на вина прави обратното.