— Вече ти казах истината, татко.
— Чуй ме добре, синко. Ние сме римляни по рождение, призвани да управляваме света, защото нашите закони и обичаи са изпитани и надеждни и винаги са се основавали твърдо на съвършената честност. Римляните никога не лъжат; в това се крие наша сила и слабостта на враговете ни. Ето защо ние владеем света, а другите са управлявани и докато това е така, Римската империя никога няма да рухне. Разбираш ли какво ти казвам, момчето ми?
— Да, татко, разбирам.
— Тогава ти е ясно защо си длъжен да кажеш истината.
— Но аз не съм излъгал, татко.
— В такъв случай за теб няма надежда — отсече гневно бащата. — Оставяш ми само един начин да разреша този въпрос.
Майката искаше да се притече на помощ на сина си, но знаеше, че всякакъв протест е излишен. Бащата стана от стола и свали кожения колан от кръста си, след което го сгъна на две, оставяйки тежкия пиринчен обков от външната страна. После нареди на сина си да си пипне пръстите на краката. Момчето се подчини без колебание, а бащата вдигна кожения ремък над главата си и го стовари с всички сили върху сина си. Момчето не се дръпна нито веднъж, нито издаде звук. Майка му се извърна, за да не гледа, и се разхлипа. След като бащата нанесе дванайсетия удар, нареди на сина си да се прибере в стаята си. Момчето излезе, без да промълви нито дума, а майка му тръгна след него, проследявайки с поглед как се качва по стъпалата. После се втурна към кухнята и взе малко зехтин и други мазила, с които се надяваше да облекчи раните на сина си. Отнесе бурканчетата в стаята му, където го завари вече в леглото. Приближи се до него и отгърна чаршафа. Той се обърна по корем, а тя приготви мазилата. После вдигна внимателно нощната му туника, за да не му причини още болка, и изумена се взря в тялото му.
Кожата на момчето бе непокътната.
Тя леко прокара пръсти по чистото му тяло и установи, че е гладко, все едно току-що се бе изкъпал. Обърна го по гръб, но никъде нямаше и следа от удар. Побърза да го покрие с чаршафа.
— Не казвай нищо за това на баща си и завинаги изтрий спомена от съзнанието си, защото ако споменеш само дума за станалото, ще се разгневи още повече.
— Да, майко.
Тя се наведе, духна свещта, сложена отстрани до леглото, събра неизползваните мазила и се отправи на пръсти към вратата. На прага се обърна, погледна сина си и прошепна:
— Сега вече знам, че каза истината, Понтий.
Никога нямаше да се запозная с Едуард Шримптън, ако в един момент не се оказа, че се нуждае от хавлиена кърпа. Стоеше до мен чисто гол, втренчен в една пейка пред себе си, и мърмореше:
— Бих се заклел, че оставих проклетото нещо точно тук.
Току-що бях излязъл от сауната, увит в кърпи, тъй че смъкнах едната от раменете си и му я подадох. Той ми благодари и протегна ръка.
— Едуард Шримптън — рече с усмивка.
Поех десницата му и се запитах как ли изглеждахме, застанали там, в съблекалнята на фитнес залата на клуб „Метрополитен“, в ранната вечер — двама възрастни мъже, които се ръкуват дибидюс голи.
— Не си спомням да съм ви виждал досега в клуба — добави той.
— Не, аз съм презокеански член.
— Ааа, от Англия. И какво ви води в Ню Йорк?
— Преследвам една американска романистка, която моята издателска къща би искала да публикува в Англия.
— И имате ли някакъв успех?
— Да, мисля, че ще приключа сделката тази седмица… стига агентът да престане да ме убеждава, че неговата писателка е кръстоска между Толстой и Дикенс, и трябва да й се плати подобаващо.
— Ако си спомням добре, никой от тях не е бил кой знае колко добре платен — рече Едуард Шримптън, докато енергично триеше гръб с хавлиената кърпа.
— Факт, който изтъкнах пред въпросния агент, но той възрази, напомняйки ми, че Дикенс първоначално е бил публикуван именно от моето издателство.
— Предлагам ви — рече Едуард Шримптън — да му припомните, че крайният резултат се е оказал успешен за всички заинтересовани.
— Сторих го, но се опасявам, че този агент проявява повече интерес към авансовото плащане, отколкото към потомството.
— Като банкер трудно бих могъл да изразя неодобрение към подобен сантимент — общото между нас и издателите е, че клиентите ни винаги се опитват да ни разкажат една добра история.
— Може би трябва да седнете и да ми напишете някоя от тях? — предложих аз вежливо.
— Пази боже, трябва да ви е дошло до гуша да ви разправят, че у всеки от нас се крие по една книга, тъй че бързам да ви уверя — у мен такава няма.
Читать дальше