Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Къде е онзи, който е роден Цар на юдеите? Защото видяхме звездата му на изток и пристигнахме тук да му се поклоним.

— Цар Ирод живее отвъд…

— Не за цар Ирод ни е думата — обади се вторият, — защото той е само цар на людете, също като нас.

— Говорим — рече третият — за Царя на царете и сме дошли да му поднесем дарове — злато, ливан и смирна.

— Не знам за никакъв Цар на царете — отвърна момчето, набирайки кураж. — Познавам само Август Цезар, император на известния ни свят.

Мъжът в червената роба поклати глава и сочейки към небето, запита момчето:

— Виждаш онази ярка звезда на изток, нали? Как е името на селището, над което сияе?

Момчето вдигна поглед към звездата и наистина — селището под нея се виждаше по-ясно, отколкото посред бял ден.

— Но това е просто Витлеем — отвърна то през смях. — Там няма да откриете никакъв Цар на царете.

— Дори и там ще го намерим — каза вторият мъж, — защото не каза ли ни главният свещеник Иродов:

И ти, Витлееме, земьо Юдова,

никак не си най-малък между Юдовите началства,

защото от тебе ще произлезе Вожд,

който ще бъде пастир на моя народ Израеля. 15 15 Евангелие от Матея, гл. III, 6. — Б.пр.

— Не може да бъде! — почти им кресна момчето. — Август Цезар управлява Израел и целия познат свят.

Но тримата облечени в роби мъже не обърнаха внимание на думите му, а го подминаха и продължиха да яздят към Вит леем.

Озадачено, момчето отново пое към дома си. Небето бе станало непрогледно черно, но въпреки това, отправеше ли поглед към Витлеем, селището продължаваше да се вижда все така ясно, озарено от ярката светлина на звездата. Момчето пак хукна към тяхната защитена с ограждение къща и си отдъхна, когато различи очертанията й пред себе си. Щом стигна до нея, захлопа силно по голямата дървена порта, докато центурионът с изваден меч и запалена факла в ръка се показа, за да види кой нарушава реда по време на нощния му пост. Видя момчето и се навъси.

— Баща ти е много ядосан. Върна се по залез-слънце и вече се канеше да праща хора да те издирват.

Момчето профуча покрай центуриона и не спря да тича чак до помещенията, където завари баща си да дава нареждания на един сержант от охраната. Отстрани до него стоеше майка му с обляно в сълзи лице.

Щом видя сина си, бащата се обърна и изкрещя:

— Къде беше?

— Във Витлеем.

— Да, знам, но какво те е прихванало, та се връщаш толкова късно? Нима не съм ти казвал безброй пъти никога да не оставаш навън по мръкнало? Веднага ела в кабинета ми.

Момчето погледна безпомощно към майка си, която все още плачеше, но не от облекчение, и се обърна, за да последва баща си в кабинета му. Сержантът от охраната му намигна, докато се разминаваха, но момчето знаеше, че вече нищо не може да го спаси. Баща му седна на кожения стол до писалището си. Майка му ги последва и застана безмълвно до вратата.

— Сега ми кажи точно къде ходи и защо се забави толкова и гледай да ми кажеш истината.

Момчето се изправи пред баща си и му разказа всичко, което му се беше случило. Започна с това, как бе отишъл в селището и колко внимателно бе подбрал храната, спестявайки по този начин половината пари, получени от майка му. Как на връщане бе видял една дебела жена върху магаре, която не бе успяла да получи подслон в странноприемницата, и после обясни защо й бе дал храната. Продължи, описвайки как пастирите бяха крещели, удряйки се в гърдите, докато на небето се бе появила светлина, при която те бяха паднали на колене онемели, и как накрая бе срещнал тримата странници в цветни роби, дирещи Царя на царете.

Бащата се разгневи при тези думи на сина си.

— Виж ти каква история — кресна той. — Хайде, продължавай. Откри ли този цар на царете?

— Не, господарю, не го открих — отвърна момчето, докато наблюдаваше как баща му стана и закрачи из стаята.

— Може би има по-просто обяснение защо по лицето и пръстите си имаш червени петна от наров сок — предположи той.

— Не, татко. Аз купих още един нар, но дори след всичките покупки, пак успях да спестя един сребърен динарий.

Момчето подаде монетата на майка си с надеждата, че това ще потвърди историята му. Но при вида на монетата баща му се разгневи още повече. Престана да крачи из стаята и се втренчи в очите на сина си.

— Похарчил си другия динарий за себе си и сега няма как да се оправдаеш?

— Не е истина, татко, аз…

— Тогава ще ти дам още една възможност да ми кажеш истината — рече баща му и отново седна. — Само да ме излъжеш, момче, и ще ти хвърля такъв бой, че ще го помниш цял живот.