Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Докато Ерик се опитваше да си запали пурата, погледът ми се спря на едно табло на стената. По-точно това бе полиран до блясък почетен дървен плакет, върху който с наклонен шрифт в златисто бяха изписани имената на всички членове, които през годините бяха печелили шампионата на клуба по табла. Плъзнах разсеяно поглед по списъка, без да очаквам да срещна познат, когато изведнъж се натъкнах на името Едуард Шримптън. Оказа се, че веднъж в края на трийсетте той е бил вицешампион.

— Интересно — рекох.

— Кое е интересно? — попита Ерик, вече обвит в толкова дим, все едно току-що с пухтене бе излязъл от Централна гара.

— В края на трийсетте втори в шампионата по табла е бил Едуард Шримптън. Утре ще обядвам с него.

— Нямах представа, че го познаваш.

— От днес следобед — рекох и му обясних как се бяхме запознали.

Ерик се засмя и се обърна, за да погледне таблото. После добави доста загадъчно:

— Това е нощ, която едва ли някога ще забравя.

— Защо? — попитах.

Той се поколеба, но после продължи:

— Твърде много вода изтече оттогава, за да има някакво значение. — Млъкна за момент, тъй като от пурата му се отрони малко гореща пепел, падна на пода и добави своя принос към следите от изгорено върху килима. — Точно преди войната Едуард Шримптън бе между най-добрите играчи на табла в света, които по онова време наброяваха не повече от половин дузина. Всъщност трябва да е било някъде по онова време, когато спечели неофициалния шампионат в Монте Карло.

— А не е успял да победи в клубния?

— „Не успя“ едва ли е точният израз, момчето ми. „Не победи“ би било по-правилно. — Ерик отново потъна в мълчание.

— Ще ми обясниш ли — подканих го аз, надявайки се да продължи, — или ще ме оставиш да се питам като дете, което тръпне да разбере кой е убиецът на Червеношийко 17 17 „Кой уби Червеношийко?“ — стихотворение и песен от английския фолклор. — Б.пр. .

— Всяко нещо с времето си, но преди това ме остави да запаля тази проклета пура.

Аз млъкнах и четири изгорели клечки кибрит по-късно той каза:

— Преди да започна, погледни към мъжа, седнал там в ъгъла с младата блондинка.

Обърнах се, хвърлих поглед към трапезарията и видях мъж, който атакуваше солиден стек от говеждо филе. Изглеждаше горе-долу на възрастта на Ерик и носеше елегантен нов костюм, който не успяваше да скрие проблема му с наднорменото тегло — единствено шивачът му би могъл да го погледне с доволна усмивка. Седеше срещу слаба, привлекателна дама с червеникаворуси коси, поне два пъти по млада от него, напълно способна да настъпи бръмбар, без да го смачка.

— Каква абсурдна двойка. Кои са те?

— Хари Нюман и четвъртата му съпруга. Винаги са едни и същи. Имам предвид съпругите — руси коси, сини очи, четирийсет и пет кила и скромни умствени възможности. Не мога да проумея защо един мъж се развежда само за да се ожени за абсолютно копие на оригинала.

— И къде е мястото на Едуард Шримптън в тази главоблъсканица? — попитах, опитвайки се да върна Ерик към темата.

— Търпение, търпение — рече моят домакин, докато палеше за втори път пурата си. — На твоята възраст имаш доста повече време за губене от мен.

Аз се засмях, взех чашата си с коняк и завъртях течността в нея.

— Хари Нюман — продължи Ерик, вече почти обвит в дим — бе човекът, победил Едуард Шримптън на финала на клубния шампионат през онази година, макар че в интерес на истината той никога не е бил от класата на Едуард.

— Моля те, обясни — подканих го аз, вдигайки поглед към таблото, за да се уверя, че именно Нюман бе името, което предхождаше това на Едуард Шримптън.

— Е — отвърна Ерик, — след полуфинала, който Едуард бе спечелил със съвършена лекота, ние всички приехме, че финалът ще представлява просто една формалност. Хари бе добър играч, но тъй като неговият загубил на полуфиналите противник бях аз, прекрасно си давах сметка, че не може да се надява да оцелее в едно пряко съперничество с Едуард Шримптън. Клубният финал се печели от онзи, който пръв постигне двайсет и една точки, и ако навремето ми бяха поискали мнението, бих предрекъл, че крайният резултат ще бъде приблизително 21:5 за Едуард. Проклета пура! — възкликна той и се зае да я пали за четвърти път.

Аз отново зачаках, обзет от нетърпение.

— Финалът винаги се провежда в събота вечер и бедният Хари — рече Ерик и посочи с пурата си към отдалечения ъгъл на помещението, разсипвайки нова пепел по пода, — когото всички ние смятахме за преуспяващ в застрахователния бизнес, получи предизвестие за банкрут, което му бе сервирано в понеделник вечерта преди финала… бих добавил, съвсем не по негова вина. Неговият съдружник беше продал своите акции без знанието на Хари и беше изчезнал, оставяйки го да се оправя с всички сметки. Членовете на клуба до един му съчувстваха най-искрено.