Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Така е. След като Рузвелт настоя да помогнем на вас, момчета, там в Англия, клубът проведе следващия си шампионат едва през 1946, а дотогава Едуард вече се бе сражавал на фронта и бе загубил всякакъв интерес към играта.

— А Хари?

— А Хари… Хари повече не се върна към онзи ден; сигурно е сключил поне дузина сделки през въпросната вечер. За година успя отново да се изкачи на върха и дори си намери нова, сладка малка блондинка.

— Какво казва Едуард за резултата сега, трийсет години по-късно?

— Знаеш ли какво остава загадка и до днес? През всичкото това време не съм го чул да споменава играта нито веднъж.

Пурата на Ерик бе стигнала до края на своя активен живот и той угаси остатъка от нея в чистия пепелник. Очевидно това подейства като сигнал да му напомни, че е време да се прибира. Изправи се малко несигурно и аз го изпратих до изхода.

— Довиждане, момчето ми — рече той, — непременно предай на Едуард моите благопожелания, когато утре обядваш с него. И не забравяй да не го предизвикваш на табла. И сега би те размазал.

На следващия ден пристигнах във фоайето няколко минути преди уреченото за срещата ни време, тъй като не бях сигурен дали Едуард Шримптън ще попадне в категорията на подраняващите или на закъсняващите американци. Щом часовникът удари 13:00, той се появи на вратата — всяко правило трябва да има своите изключения. Решихме веднага да се качим горе за обяд, тъй като му се налагало да се върне на Уолстрийт за една среща в 2:30. Влязохме в претъпкания асансьор и аз натиснах копчето за втория етаж. Вратите се затвориха и най-бавният асансьор в Америка пое с мъка нагоре.

Щом влязохме в трапезарията, аз развеселен констатирах, че Хари Нюман е вече там и атакува нова пържола, докато дребничката блондинка похапваше деликатно салата. Той махна сърдечно на Едуард Шримптън, който отвърна на жеста му с приятелско кимване. Настанихме се на една маса в средата на помещението и огледахме менюто. Специалитетът на деня бе пай с говеждо и бъбреци, както вероятно е в половината мъжки клубове по света. Едуард записа поръчката ни с елегантен и четлив почерк върху малкото бяло листче, предоставено му от сервитьора.

После ме попита за писателката, която преследвах, и направи кратък проницателен коментар за ранните й произведения. Аз откликнах, доколкото можах, докато се опитвах да измисля някакъв повод да го накарам да обсъди състоялия се преди войната шампионат по табла, от който според мен щеше да излезе далеч по-добра история от всичките произведения на въпросната дама. Но той не спомена нито дума за себе си и аз почти се отчаях. Накрая вдигнах поглед към таблото на стената и отбелязах непохватно:

— Виждам, че сте били вицешампион в клубния шампионат до табла точно преди войната. Сигурно сте добър играч.

— Всъщност не — отвърна той. — В онези дни хората, които се вълнуваха от тази игра, не бяха кой знае колко. Днес отношението е съвсем различно, с всички тези младежи, които я възприемат толкова на сериозно.

— А шампионът? — попитах, предизвиквайки късмета си.

— Хари Нюман? Той беше добър играч и особено когато беше под напрежение. Всъщност това е господинът, който ни поздрави, когато влязохме. Ето го там, седнал в ъгъла заедно със съпругата си.

Погледнах покорно към масата на мистър Нюман, но моят домакин не добави нищо повече. Поръчахме си кафе и това щеше да бъде краят на историята на Едуард, ако Хари Нюман и съпругата му не се бяха устремили право към нас, след като приключиха с обяда си. Едуард бе станал на крака много преди мен, въпреки моето предимство от двайсет години. Прав, Хари Нюман изглеждаше още по-грамаден, а неговата дребна русокоса женичка приличаше повече на десерта, отколкото на негова половинка.

— Ед — прокънтя гласът му, — как си?

— Много добре, Хари, благодаря. Мога ли да ти представя своя гост?

— Драго ми е да се запознаем — рече той и се обърна към жена си. — Ръсти, винаги съм искал да те запозная с Ед Шримптън, толкова съм ти говорил за него в миналото.

— Така ли, Хари? — изписука тя.

— Разбира се. Спомняш си, скъпа. Еди е там, на почетното табло на майсторите на таблата — каза той и устреми дебел пръст към таблото. — С едно-единствено име пред неговото — моето. А по онова време Ед беше световен шампион. Нали така, Ед?

— Така, Хари.

— Тъй че, предполагам, онази година аз всъщност трябваше да стана световен шампион, не смяташ ли?

— Не бих оспорил подобно заключение — отвърна Едуард.