— Едно пиле, стафиди, смокини, фурми и два нара — изреди той, все едно рецитираше стих от Вергилий.
— И внимавай какво ти връщат — добави тя. — Не забравяй, че всички местни са крадци.
— Да, майко… — За момент момчето се поколеба.
— Ако запомниш всичко и върнеш точното ресто, може да забравя да кажа на баща ти за строшената кана и за нара.
Момчето се усмихна, прибра двете малки сребърни монети в джоба на туниката си и изтича навън. Стражът, охраняващ портата, премести огромния дървен клин и масивната врата се отвори плавно. Момчето изскочи през портата и се ухили на пазача.
— Загази ли го още за днес? — викна стражът подире му.
— Този път не — отвърна момчето. — Може и да ми се размине.
Махна за довиждане и пое бързо към селото, като си тананикаше една мелодия, която му напомняше за дома. Вървеше по средата на прашната криволичеща пътека, която местните имаха нахалството да наричат път. Струваше му се, че половината от времето му отива да маха малките камъчета от сандалите си. Ако баща му беше пратен тук за по-дълго, той щеше да извърши някои промени; тогава щяха да разполагат с истински път, прав и достатъчно широк, за да може по него да мине колесница. Но не и преди майка му да си е подбрала прислужници. Нито една от тях не знаеше как да нареди маса и дори да приготви храна така, че поне да е чиста. За първи път през живота си бе видял майка си в кухнята и бе убеден, че е за последен, тъй като всички те щяха да се приберат у дома, след като баща му приключеше задачата си.
Докато вървеше, усещаше лъчите на късното следобедно слънце; беше огромно и червено — червено като туниката на баща му. Топлината го караше да се поти и да копнее за нещо за пиене. Може би щяха да останат пари, за да си купи един нар. Нямаше търпение да отнесе един у дома и да покаже на другарите си колко големи са тук, в тази варварска земя. Марк, неговият най-добър приятел, без съмнение вече е виждал толкова голям нар, защото неговият баща бе командвал цяла армия в тези краища, но другите в класа щяха да бъдат впечатлени.
Селото, до което го бе пратила майка му, се намираше само на две мили от сегашната им къща, а прашната пътека минаваше по хълм, от който се откриваше гледка към просторна долина. Край него вече се движеха тълпи от пътуващи, които се канеха да потърсят подслон в селото. Всички те бяха слезли от хълмовете по изричната заповед на баща му, получил своите пълномощия от самия император. Станеше ли на шестнайсет, той също щеше да служи на императора. Неговият приятел Марк искаше да стане воин и да завземе останалата част от света. Той обаче се интересуваше повече от закона и искаше да обучава в традициите на своята страна езичниците от непознати земи.
Марк бе казал: „Аз ще ги завладея, а после ти можеш да ги управляваш“.
Разумно разделение между ума и мускулите, бе казал той на своя приятел, който обаче не се бе впечатлил особено, защото го бе накиснал в най-близката вана.
Момчето ускори крачка, тъй като знаеше, че трябва да се върне в ограждението преди слънцето да е изчезнало зад хълмовете. Баща му го бе предупреждавал неведнъж, че трябва винаги да е вътре, на сигурно място, преди залез-слънце. Даваше си сметка, че местните не обичат баща му, а той бе предупредил сина си, че по светло ще е в безопасност, защото никой няма да посмее да му стори зло, но веднъж мръкне ли се, може да се случи какво ли не. Едно знаеше със сигурност — когато пораснеше, никога нямаше да стане събирач на данъци, нито да работи в службата за преброяване на населението и оценка на собствеността.
Когато стигна селото, завари тесните, криволичещи улички, които минаваха покрай малките бели къщи, гъмжащи от народ. Тези хора бяха пристигнали от всички съседни земи, за да се подчинят на заповедта на баща му и да се регистрират за преброяване и удостоверяване на имота, за да могат да бъдат обложени с данъци. Момчето изхвърли простолюдието от съзнанието си. (Марк бе този, който го бе научил да се отнася към всички чужденци като към плебеи.) Щом навлезе в тържището, престана да мисли и за Марк; помъчи се да се съсредоточи върху продуктите, които искаше майка му. Този път не биваше да допуска грешки или накрая със сигурност щеше да си отнесе боя от баща си. Вървеше чевръсто между сергиите, като внимателно проверяваше стоката. Някои от местните се вторачваха в светлокожото момче с къдрави кестеняви коси и прав, волеви нос. Той нямаше недъзите или болнавия вид на повечето от тях. Други извръщаха очи, щом го видеха; в края на краищата той идваше от земите на истинските владетели. Тези мисли обаче не го занимаваха. Единственото, което момчето забеляза, бе, че кожата им е обгоряла и сбръчкана от твърде много слънце. Знаеше, че силното слънце е вредно — то състарява преждевременно, беше го предупредил неговият учител.
Читать дальше