Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Точно в 8:45 някой тихо почука на вратата и секретарят на Едуардо отвори, за да види на прага полковник Усман, застанал мирно, точно както в дните преди преврата. В ръката си държеше плик. Едуардо го отвори и намери вътре покана за обяд на същия ден с новия държавен глава генерал Обасанджо.

— Моля, предайте извиненията ми на вашия президент — рече Едуардо, — и бъдете така любезен да му обясните, че неотложни дела ме принуждават да се върна в собствената си страна.

Полковникът неохотно се оттегли. Едуардо си сложи костюма и вратовръзката, които бе носил през първия ден от пристигането си в Нигерия, и взе асансьора до фоайето, където се присъедини към Мануел, облечен отново в джинси и тениска. Двамата президенти напуснаха хотела, заеха местата си на задната седалка в първия мерцедес и поеха към летището. Полковникът, който сега седеше отпред до шофьора, през целия път не посмя да заговори когото и да е от двамата изтъкнати бразилци. Както лично щеше да уведоми новия президент по-късно, те изглеждаха погълнати изцяло от дискусията за магистрала в джунглата по поречието на Амазонка и начина, по който щяха да разделят отговорностите между двете компании.

Подминаха митницата, тъй като никой от тях не притежаваше нещо, което желаеше да изнесе от страната, освен самия себе си, и кортежът от коли спря до Боинг 707 в синьо и сребристо, собственост на Едуардо. Служителите от двете компании се качиха в задния сектор на самолета, продължавайки разговора си за новата магистрала.

От първата кола изскочи шофьорът ефрейтор, и отвори задната врата.

Щом Едуардо слезе от мерцедеса, нигерийският шофьор го поздрави енергично.

— Довиждане, сър — рече той, разкривайки най-едрите бели зъби.

Едуардо не отвърна.

— Надявам се — рече ефрейторът вежливо, — да сте свършили добра работа през време на престоя си в Нигерия.

На следния ден щеше да настъпи лето първо Господне, само че никой не му го беше казал.

И да го бе сторил, той нямаше да разбере, защото смяташе, че е четирийсет и третата година от управлението на Императора, а и освен това го занимаваха съвсем други мисли. Майка му все още му бе ядосана и той трябваше да признае, че не бе особено послушен онзи ден, дори и според представите на едно нормално тринайсетгодишно момче. Не бе изпуснал каната нарочно, когато го бе изпратила на кладенеца за вода. Опита се да й обясни, че без да иска се е спънал в един камък; това поне си беше истина. Онова, което скри от нея, бе, че тогава гонеше едно бездомно куче. После пък онзи нар; откъде да знае, че е бил последният и че баща му толкова ги е заобичал? Сега момчето се боеше от завръщането на баща си и от вероятността отново да го бият. То все още си спомняше последния бой, след който в продължение на два дни не можеше да сяда без да чувства болка, а докато тънките червени ивици изчезнат съвсем, бяха минаха повече от три седмици.

Седеше на перваза на прозореца в един сенчест ъгъл на стаята си, опитвайки се да измисли как да изкупи вината пред майка си, която го бе изгонила от кухнята. „Иди навън да си играеш“, бе настояла тя, след като бе разлял олио върху туниката си. Но това не бе кой знае колко забавно, тъй като му бе позволено да играе единствено в собствената си компания. Баща му бе забранил да се събира с местните момчета. Как мразеше тази страна; ако си беше у дома, сред своите приятели, можеше да прави толкова неща. И все пак, само още три седмици и би могъл… Вратата се отвори и майка му влезе в стаята. Тя бе облечена в тънките черни одежди, тъй харесвани от местните; държаха й хлад, бе обяснила на баща му. Той бе изсумтял неодобрително и затова преди връщането му вечер тя винаги се преобличаше в изискана роба.

— А, ето къде си бил — рече тя, обръщайки се към присвитата фигура на своя син.

— Да, майко.

— Витаеш в облаците, както обикновено. Е, събуди се, защото искам да отидеш в селото и да ми донесеш някои продукти.

— Да, майко. Тръгвам веднага — рече момчето и скочи от перваза.

— Добре де, изчакай поне да чуеш какво ми трябва.

— Извинявай, майко.

— Сега слушай, и то внимателно. — И тя взе да изброява, присвивайки последователно пръсти: — Трябва ми едно пиле, малко стафиди, фурми, смокини и… да, и два нара.

При споменаването на наровете момчето се изчерви и се втренчи в каменния под с надеждата, че тя може да е забравила. Майка му мушна ръка в кожената кесия, която висеше на кръста й, и извади две малки монети, но преди да му ги подаде, накара сина си да повтори заръката.