Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Ненужният град? — повтори Едуардо.

— Да, и не помага, когато заявиш, че няма да си мръднеш пръста без авансово плащане. Знаеш не по-зле от мен, че ще ти трябват поне стотина от най-добрите ти хора тук, на пълен работен ден, за да организират такава мащабна работа. Те ще имат нужда от храна, заплати, покрив, най-вероятно и от училище и болница. И след като са се установили тук, не можеш просто да ги изтегляш от работа на две седмици само защото правителството закъснява с плащанията. Не е рентабилно, и ти го знаеш. — Родригес наля на Едуардо нова чаша вино.

— Имах това предвид — рече Едуардо, докато отпиваше глътка, — но разчитах на подкрепата на държавния глава.

— На покойния държавен глава…

— Разбирам становището ти, Мануел.

— Възможно е новият държавен глава също да те подкрепи, но как ще стоят нещата със следващия? През последните три години в Нигерия са станали три преврата.

За момент Едуардо остана безмълвен.

— Играеш ли табла?

— Да. Защо питаш?

— Трябва да спечеля някакви пари, докато съм тук — засмя се Мануел.

— Защо не дойдеш в стаята ми? — предложи Де Силвейра. — Длъжен съм да те предупредя все пак, че винаги успявам да победя подчинените си.

— Може би те всеки път съумяват да загубят — каза Мануел, стана и взе наполовина празната бутилка, хващайки я за гърлото.

Докато напускаха ресторанта, двамата мъже се смееха.

От този момент нататък двамата президенти всеки ден обядваха и вечеряха заедно. В рамките на една седмица подчинените им вече се хранеха на общи маси. Едуардо слизаше в ресторанта без вратовръзка, докато Мануел облече риза за първи път от години. До края на втората седмица двамата съперници вече се бяха надигравали на тенис на маса, на табла и бридж със залог от сто долара на точка. В края на всеки ден Едуардо неизменно завършваше с дълг към Мануел, възлизащ на около милион долара, които Мануел с удоволствие заменяше за най-добрата бутилка вино, останала в избата на хотела.

Макар че подполковник Димка бе забелязан от около четирийсет хиляди нигерийци на най-различни места, той все така успяваше да си остане на свобода. Както бе заявил новият президент, летищата останаха затворени, но комуникациите бяха възстановени, което поне даде възможност на Едуардо да се свърже с Бразилия по телефона и телекса. Братята и съпругата му умоляваха Едуардо да се върне у дома на всяка цена — отсъствието му бе замразило решения по основни контракти из целия свят. Но съобщението на Едуардо до Бразилия бе едно и също — докато Димка е на свобода, летищата ще останат затворени.

Един вторник, по време на вечеря, Едуардо си взе белята да обяснява на Мануел защо Бразилия бе загубила Световната купа. Мануел отхвърли оскърбителните твърдения на Едуардо и го обвини в некомпетентност и предубеденост. Това бе единствената тема, по която двамата не бяха постигнали съгласие през изминалите три седмици.

— Смятам, че вината за цялото фиаско е на Загало — рече Едуардо.

— Не, не можеш да обвиняваш мениджъра — възрази Мануел. — Виновни са тъпите ни селекционери, които разбират от футбол по-малко и от теб. Изобщо не трябваше да махат Леао от вратата, а и при всички случаи бяхме длъжни да проумеем след загубата от Аржентина миналата година, че стратегиите ни са остарели. Трябва да атакуваш, да атакуваш, ако искаш да бележиш голове.

— Глупости. И досега разполагаме с най-сигурната защита на света.

— Което означава, че най-добрият резултат, на който можеш да се надяваш, е нула на нула.

— Никога… — започна Едуардо.

— Извинете, сър. — Едуардо вдигна очи и видя до себе си личния си секретар, свел към него тревожен поглед.

— Да, какъв е проблемът?

— Спешен телекс от Бразилия, сър.

Едуардо прочете първия абзац и после попита Мануел дали би бил така любезен да го извини за няколко минути. Другият кимна учтиво. Едуардо напусна масата и докато с отривиста стъпка прекосяваше трапезарията, още седемнайсет гости оставиха храната си и го последваха припряно до апартамента му на последния етаж, където вече се бяха събрали останалите му подчинени. Докато Де Силвейра внимателно четеше телекса, осъзнавайки внезапно колко дни вече е затворен в Лагос, никой не отрони дума.

Телексът бе от брат му Карлош и се отнасяше за Панамериканския пътен проект — една осемлентова магистрала, която щеше да се простира от Бразилия до Мексико. „Прентино“ бяха кандидатствали за отсека, пресичащ джунглата по поречието на Амазонка, и трябваше да получат потвърдените и подписани банкови гаранции до следващия ден на обяд, вторник. Но Едуардо бе забравил за кой вторник става дума, както и за документа, който бе длъжен да подпише най-късно до пладне на другия ден.