Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Поколебах се. Дали да не съобщя на полицията? „Не прави нищо.“ В гласа на Мансън се четеше отчаяна молба.

Спомних си как Гленда ме беше заплашила с пистолета: „Ще измъкнеш Хари от този трезор! Ако не го направиш ще те убия!“. Спомних си жестокия, убийствен блясък в очите й.

Не му беше сега времето да намесвам полицията.

Изтичах навън от кафенето, метнах се в колата си и подкарах бързо по магистралата. По това време на деня повечето хора бяха или на плажа, или по ресторантите, така че пътят беше свободен, но все пак не поех излишни рискове. Карах на границата на разрешената скорост, ни повече, ни по-малко.

Когато отбих в алеята, която водеше към дома на Мансън, забелязах кадилака на Бранигън, оставен пред входната врата, и вече със сигурност знаех, че Гленда беше с пистолет.

Излязох от колата, заобиколих кадилака и тръгнах нагоре към вратата, която се отвори, когато стигнах последното стъпало.

Мансън стоеше насреща ми. Взряхме се един в друг. Трудно ми беше да позная в този висок, слаб мъж, облечен в синя памучна риза и бели памучни панталони човека, в когото бях свикнал да виждам изпълнителен, безличен банкер. Пред мен стоеше изплашен до смърт, потящ се мъж развалина, чиято уста се бе изкривила, а очите му гледаха с помътнен, обезумял поглед.

— За бога! — изкрещя той. — Какво става? Тази жена заплашва да убие децата ми! Иска от мен да отворя трезора! Непрекъснато й повтарям, че не мога да го направя преди понеделник сутринта!

— Можеш, кучи сине! — викна Гленда откъм вратата на всекидневната. — А ти влизай вътре!

Разтреперан, Мансън се отдръпна и аз влязох във всекидневната.

Озовах се пред онова, което бях очаквал.

На големия диван седеше Моника Мансън, притиснала до себе си двете си малки деца. Бях срещал Моника няколко пъти на даваните от банката коктейли. Беше хубава жена, от онзи тип къщовници, които напълно подхождаха на Мансън. Двете деца, момче и момиче, изглеждаха уплашени. Момичето плачеше.

Гленда отстъпи назад. Държеше малка автоматична пушка, която би могла да бъде смъртоносна от всяко разстояние. Имаше сатанински вид, както ме гледаше свирепо.

— Ти ще отвориш трезора! — изпищя. — Ще измъкнеш Хари! — Извърна се към Моника. — Ако искаш да видиш скапания си мъж жив, стой мирна! Повикаш ли ченгетата, ще му пръсна проклетата глава! — Тя завърта пушката към мен. — Хайде! — Пушката се премести към Мансън. — И ти също!

Тогава осъзнах, че тя правеше същата грешка, която бе направил и Клаус, като се бе присъединил към нас при банковото нападение. Ако Гленда беше използвала мозъка си малко, щеше да разбере, че позицията й би била непоклатима, ако останеше при Моника и децата. При заплахата да ги убие тя не би ми оставила никакво място за маневриране. Щях да бъда принуден да отворя трезора. Но тя беше толкова възбудена, та, изглежда, не осъзнаваше, че праща по дяволите главния си коз.

Като не й оставих време да се опомни, хванах Мансън за ръката и почти го извлякох навън под палещото слънце.

— Остави на мен! Не говори нищо — бързо прошепнах, докато чувах как Гленда крещи на Моника да не е посмяла да мръдне.

Сега бях напълно спокоен. Горкият Мансън — в такова състояние се намираше, че трябваше да го придържам, за да стои на краката си.

— Ще използваме моята кола — рекох на Гленда. — Всичките ми инструменти са в багажника.

— Чуй ме, хитрецо — изръмжа тя, — опиташ ли се да ме преметнеш, ще му пръсна проклетия череп. Ти ще караш! Той ще седне до теб! Хайде, мърдай!

Влязохме в колата: Гленда отзад с дуло, опряно в тила на Мансън.

— Побързай, мамка ти! — изкрещя тя.

Подкарах бързо по магистралата и се отправих към главната улица на Шарнвил.

— Гленда, чуй ме — рекох спокойно. — Ще измъкна Хари, но и с теб, и с него е свършено. Бранигън се застреля.

Чух как Мансън хлъцна, но има благоразумието да си замълчи.

— Все още нищо не е свършено, копеле такова — рече Гленда. — Пет пари не давам за Бранигън. Има само един мъж в живота ми и това е Хари! Ако ще свършваме с Хари, ще свършим заедно, а с нас ще свършите и ти, и този скапаняк! В това не се съмнявайте и за миг!

Когато наближихме главната улица, намалих. Поглеждайки пред себе си, зърнах пазача на банката с преметната през рамото пушка, изправен пред караулката. На улицата имаше само няколко коли и не повече от дванайсетина души, които се разхождаха безцелно и зяпаха витрините.

Стоях пред главния вход на банката.

Пазачът се стегна, взря се в нас и като позна Мансън, го поздрави, но после забеляза пушката на Гленда. Охраненото му лице на мъж в зряла възраст придоби цвета на овча сланина. Посегна към пушката си. Оглушителен картеч експлодира в ушите ми, когато Гленда го застреля.