Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Не бързаме — отсече. — Вървете!

Отново се качих с асансьора до втория етаж и открих найлоновото пликче, в което бяха машинарийките и инструментите ми.

Бях го изпуснал, докато се боричкахме с Гленда. Взех го и влязох в кабинета на Мансън.

Мансън беше сам и след като бе говорил с жена си, изглеждаше много по-спокоен. Отново се беше превърнал в изпълнителния, безличен банкер.

— Лари — рече той, — сега вече знам какво означава да те притискат. Ето че дори мъж, силен като Бранигън, се е пречупил под натиска. Искам да ти кажа, че можеш да разчиташ на мен и на помощта ми. Аз съм на твоя страна. Ти спаси живота на децата ми.

Почти не го слушах. Мислех си за четиримата мъже, затворени в трезора. Благодарение на своите умения можех да отворя вратите на трезора. Но какво щеше да стане след това? Представих си петимата полицаи, дебнещи с автоматите си. Може би четиримата мъже щяха да се предадат? Клаус? Не смятах, че той би искал да дочака мига, в който щяха да го тикнат в затвора до живот. Не, той нямаше да се предаде. А Бени? Той щеше да изскочи навън стреляйки, в това бях сигурен. А Хари и Джо… може би те щяха да се предадат?

— Нека не говорим за това сега, Алек — отвърнах и извадих инструментите си.

Наблюдаваше ме как оголвам жиците на телефона. Тъй като ръцете ми трепереха, това ми отне доста време. Бях свързал машинарийката си, когато се появи Перел.

— Вратите ще бъдат отворени в момента, в който кажете — съобщих му.

— Изчакайте една минута. — И той се втурна навън.

Дадох му две минути по секундарника на часовника си, после набрах четирите цифри, изправих се, отидох до отвора за касетата и я пъхнах вътре. Няколко секунди по-късно се появи зелената светлина, за да покаже, че вратите на трезора са отворени.

Изтичах навън. Докато се спусках надолу по стълбите, чух пистолетни изстрели. Пукотът на автоматите, които веднага отговориха, беше оглушителен. Тичах надолу, а стрелбата на автоматите ставаше все по-зловеща.

Когато стигнах фоайето, всичко беше приключило.

Наполовина бях познал, наполовина бях сгрешил в предположенията си.

Клаус лежеше сред локва кръв. Бени, прилепен до стената с ръце зад главата, крещеше:

— Не стреляйте! Не стреляйте!

По средата на фоайето се беше проснал Джо, превит на две, с разкъсани от куршумите гърди.

С някакво чувство на празнота спрях на стълбите и се загледах в сцената. Гадеше ми се.

А къде беше Хари?

Зачаках, вторачил поглед в отворената врата на трезора. Един от полицаите, които се бяха прикрили зад прожекторите, изрева:

— Излез с ръце на тила!

Димът от стрелбата се стелеше из фоайето. Последва тишина, после бавно с ръце зад главата Хари се появи сред сноповете светлина.

Наблюдавах го: висок, брадат, пребледнял под загара си, с лице, по което се стичаше пот.

„Единственият мъж в живота ми“ — бе казала Гленда.

Е, поне той беше жив. Вероятно щеше да остане зад решетките до края на дните си. Като го гледах, разбрах кое е това нещо, заради което Гленда така безнадеждно се беше влюбила в него. Той и в момента беше самоуверен, нахакан, непреклонен и аз знаех, че винаги щеше да си остане такъв.

Бени беше отведен.

Четирима полицаи обградиха Хари и единият му сложи белезници. Хари се огледа и ме видя. Успя да разтегне устни в бледа усмивка.

— Е, копеле, не може всеки път да се печели, нали? — рече. — Човече! Ама ти наистина изигра картите си много хитро!

Когато го поведоха, пристъпих напред.

— Почакайте!

Ченгетата ме зяпаха, докато вървях право към Хари.

— Хари, искам да знаеш, че Гленда направи всичко възможно, за да те спаси. Тя е мъртва.

Той ме изгледа, после насмешливо се ухили.

— Тази кучка ли? Кой го е грижа дали е мъртва? Тя дори не беше добра в леглото. — После, като ме заобиколи, излезе заедно с ченгетата под палещото слънце.