Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Нет взе бинокъл и го насочи към безбрежния простор от синя вода. Фокусира го и го притисна към очите си колкото можа по-здраво, за да преодолее трептенето на самолета. След това забеляза бяла неодушевена точица, застанала спокойно върху светещото сапфирено море. Айсбергът бавно нарастваше в двете цилиндрични тръби на бинокъла, докато между него и предното стъкло на пилотската кабина разстоянието намаляваше. Тогава Нет взе микрофона и запита:

— Ти какво ще кажеш, Слоун?

Лейтенант Джонис Слоун, главният наблюдател на леда на борда на патрулния самолет, вече изучаваше айсберга през полуотворената врата на товарното отделение зад контролната кабина.

— Нещо обикновено, нещо като градина — отговори Слоун, чийто глас идваше от слушалките подобно на глас на робот. — Плоска ледена планина с плосък връх. Струва ми се, че е висока около шестдесет метра, вероятно към един милион тона.

— Нещо обикновено ли? — Нет беше почти изненадан. — Като градина? Благодаря, Слоун, за много поучителното ти описание. Едва ли мога да очаквам да отида там някога. — Той се обърна към Рап: — На каква височина сме?

Рап продължи да гледа напред.

— Триста метра. На същата височина бяхме целия ден… и вчера… и завчера.

— Просто проверка, благодаря ти — прекъсна го наставнически Нет. — Рап, ти никога няма да узнаеш колко все по-сигурна става моята напреднала възраст в съчетание с таланта ти пред таблото.

Нагласи чифт очукани пилотски тъмни очила към очите си, подготви се за сблъсъка със сковаващия студ отвън и отвори страничния люк, за да погледне по-отблизо.

— Ето го. — После даде знак на Рап. — Мини няколко пъти и ще видим какво има там.

Нужни бяха само няколко секунди лицето на Нет да се почувства като повърхност на дълго употребявана възглавничка за карфици; леденият въздух опъна кожата му и тя накрая за щастие се вкочани. Скръцна със зъби, но погледът му остана прикован в ледената планина.

Огромната бяла маса изглеждаше като призрачен клипер с опънати платна и плаваше грациозно под люковете на пилотската кабина. Рап отпусна регулаторите отново и леко завъртя лостовете за управление, като насочи патрулния самолет наляво към широката ледена маса. Не обърна внимание на леда и на показалеца за посоката, а пресметна ъгъла, като надникна през рамото на Нет към светещия леден хълм. Направи три обиколки, като чакаше за знак от Нет да изравни самолета. Най-после Нет прибра главата си и взе микрофона:

— Хадли! Тази ледена планина е гола като дупе на новородено бебе.

— Там долу има нещо, лейтенант — възрази Хадли. — Забелязах много добре точица върху…

— Господин капитан, мисля, че там има тъмен предмет — прекъсна ги Слоун. — Долу, близо до ватерлинията на западната страна.

Нет се обърна към Рап:

— Спусни се на шестдесет метра височина!

На Рап му стигаха само няколко минути да изпълни заповедта. Но измина още време, а той продължаваше да кръжи над ледената планина, като поддържаше минималната скорост — тридесетина километра в час.

— По-близо! — напрегнато нареди Нет. — Още тридесетина метра!

— Защо просто не кацнем на проклетото нещо? — предложи Рап между другото. Ако наистина беше обезпокоен, не му личеше. Лицето му имаше израз на човек, готов да заспи. Само капчиците пот на челото му издаваха пълно съсредоточаване върху предстоящата опасна летателна задача. Сините вълни изглеждаха много близо и той имаше чувството, че би могъл да ги докосне, ако се пресегне през рамото на Нет. И за да подсилят нарастващата му напрегнатост, стените на айсберга сега се издигнаха над самолета, а върховете им изчезнаха напълно над люковете на пилотската кабина. Едно внезапно дръпване, мислеше си той, едно неочаквано въздушно течение и краят на лявото крило би се закачил за гребена на вълната, а гигантският самолет би се разрушил веднага.

Нет почувства нещо ново… нещо смътно, нещо, което лети през невидимия праг между въображението и действителността. То бавно се превръщаше в нещо реално, в предмет, направен от човешка ръка. Най-после — на Рап му се стори, че е минала цяла вечност — Нет прибра глава в кабината, затвори отново страничния люк, натисна комутатора на микрофона и запита:

— Слоун? Видя ли го? — Думите прозвучаха неестествено и глухо, като че ли Нет говореше през възглавница.

Отначало Рап помисли — причина за това е, че челюстта и устните на Нет са измръзнали от студа, но когато го погледна набързо, с изненада откри, че лицето на Нет е вцепенено не от студ, а от истински страх.