Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Да, а единият от тях е безмозъчен, жесток убиец. Те всички са изключително опасни.

— Добре. Ще се качим първо горе да видя жената.

Когато се измъкнахме от асансьора, разбрахме, че на втория етаж се разиграва драма. Единият от цивилните предпазливо надничаше иззад вратата на кабинета на Мансън. Другият се готвеше да нахълта вътре.

— Чакайте! — спря ги Перел.

— Тя е отвън на корниза — обясни по-високото от ченгетата. — Готова е да скочи.

През отворения прозорец на кабинета долитаха възбудените крясъци на тълпата долу.

Перел предпазливо влезе. Последвах го.

С гръб към нас, Гленда се беше опряла на един от прозорците. Гледаше надолу към изпълнената с хора улица.

— Оставете ме да поговоря с нея — рекох припряно и като минах покрай Перел, бавно приближих към големия отворен прозорец, през който беше излязла навън.

— Гленда! — започнах мило. — Влез вътре. Сега ще измъкна Хари. Той ще иска да говори с теб.

При звука на гласа ми тя се обърна. Лицето й беше прибеляло, очите — хлътнали, устните й се бяха дръпнали и оголили зъбите. Приличаше на хванато в капан животно. Бях обичал тази жена, но сега в това лице не беше останало нищо от онова, което бе родило любовта ми. Само една непозната: озлобена, с обезумял поглед.

— Ти, смрадливо изчадие! — изкрещя. — Ето ти заслуженото!

Вдигна ръка и насочи към мен малък автомат 22-ри калибър.

Зад гърба ми изтрещя пистолет. Перел я беше застрелял. С ужас видях кръвта и пръснатия череп, докато тя се олюляваше, преди да полети към улицата.

Настана бъркотия. Тълпата долу се разпищя, гласовете се извисиха. Като залитах, се довлякох до един стол и се отпуснах в него. Смътно, като в просъница дочувах как Перел дава заповеди, но онова, което казваше, не стигаше до съзнанието ми. Бъркотията стана още по-голяма: наоколо сновяха хора… кънтяха гласове.

И отново Гленда изплува пред мен, там, на игрището за голф; спомних си прекрасната вечеря, която беше приготвила; припомних си момента, когато се бяхме любили за първи път; видях я как седи на пясъка по бикини, готова да ме предаде.

— Лари! — Гласът на Мансън ме стресна. Той стоеше приведен над мен. — Искат да отворя трезора! Непрекъснато им повтарям, че не мога да го направя преди понеделник сутринта!

Дойдох на себе си.

— Аз мога да го отворя.

Той ме зяпна.

— Какви ги говориш?

— Добре, Лукас — отсече Перел, — да чуем показанията ви.

И така, настанихме се около бюрото на Мансън и аз започнах. Нищо не спестих. Разказах им цялата гадна история, като знаех, че ченгето, което седеше в ъгъла, записва всяка моя дума. Не ме интересуваше. Знаех също, че това, което казвам, ще се появи на следващия ден на първа страница във вестника и че с мен е свършено в Шарнвил. Някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадна мисълта за Бил Диксън. Щеше да му се наложи да си търси друг партньор. Но и това не ме интересуваше.

Когато свърших, настъпи продължително мълчание. Мансън ме беше зяпнал в ужасен стрес. Извадих от джоба си касетката и я бутнах към Перел.

— Това са признанията на Бранигън. Другите две касетки са при секретарката му. Бранигън е бил замесен още от самото начало. Ще намерите тялото му в Пенън Бей, „Си Роуд“ 14.

— Почакайте! — прекъсна ме Перел. Обърна се към Бентли: — Провери това, Тим! По-добре вземи линейка и съдебен лекар.

Бентли тъкмо напускаше забързано кабинета, когато някакъв сержант от полицията надникна вътре.

— Готови сме, капитане.

— Идвам. — Перел се изправи. — Вие, Лукас, ще дойдете с мен. Ако нещо не е наред, ще ме предупредите.

Оставих Мансън да разговаря с жена си по телефона и се спуснахме към фоайето с асансьора.

Сцената се беше променила.

Четири мощни прожектора бяха насочили ослепителната си светлина към вратите на трезора. Пет униформени ченгета, които носеха бронирани жилетки и стискаха автомати, бяха приклекнали зад прожекторите, невидими за всеки, застанал с лице срещу светлината. Около десетина други полицаи стояха точно пред входа на банката и също носеха бронирани жилетки и автомати.

— Могат ли онези мъже да ме чуят през вратата на трезора? — попита ме Перел.

— Не.

— Има ли някакъв друг начин да им кажа да се предадат?

— Не.

Той сви рамене.

— Е, добре. В такъв случай всичко зависи от тях. — Обърна се към петимата полицаи: — Ако предприемат нещо, стреляйте. — После се обърна към мен: — Идете и отворете трезора.

— Ще ми бъдат необходими около двайсет минути.