Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Той размаха огромните си ръце, сякаш се опитваше да отпъди надалеч истината.

— Кълна ти се, Лари! Всичко оставих в ръцете на Клаус!

Погледнах го с отвращение.

— Бихте се заклели в какво ли не само и само да спасите прогнилия си образ. — Спрях диктофона и натиснах копчето за връщане. — Аз поне имам някакъв шанс да се измъкна, но вие нямате никакъв. Отивам в полицията. С тази касетка и с другите, които имам, се надявам на някакъв изход. — Извадих касетката и я пуснах в джоба си. — Това е краят ви. Ще ви оставя пистолета.

— Почакай, Лари! — В гласа му имаше отчаяна припряност. — Все още можем да оправим всичко това. Единственото, за което те моля, е да отложиш нещата до утре. Двамата заедно можем да измислим някакъв начин, за да се измъкнем от тази каша.

Погледнах го.

— Само след няколко часа, много преди да е настъпил утрешният ден, четирима мъже ще умрат от задушаване. Това ли искате?

— Не разбираш ли, синко. Те са само един луд и трима престъпници! Кой го е грижа какво ще се случи с тях. — Той стовари юмруците си върху бюрото. — Като изчезнат от пътя ни, няма да има никакви свидетели. Дори да не са стигнали до депозитната кутия на Марш, няма никакво значение. Ако пък са открили снимките, знам как изглежда пликът. Ще бъда там, когато Мансън отвори трезора, и ще прибера снимките! Лари! Издигнах те от нищо! Бъди признателен! Направи това за мен!

Шумът от палеща кола накара и двама ни да замръзнем.

— Какво беше това? — попита Бранигън.

— Никакви свидетели ли? Само е предположение, но според мен Гленда е подслушвала и е чула онова, което казахте, така че сега е на път да се опита да спаси Хари.

Той неуверено се надигна.

— Спри я!

Хукна с пистолет в ръка и стремително отвори входната врата.

Кадилакът му бясно профуча по песъчливия път. Бранигън вдигна пистолета. Улових го за китката и насила насочих дулото надолу.

— Това е краят — рекох. — Дойде ред и за вас да си поиграете на „Господ“ с Господа. — Оставих го и поех по дългия път обратно към колата си.

Тийнейджърката се люлееше на портата, когато минах покрай нея.

— Здрасти — обади се тя с дяволитата си усмивка. — Срещна ли я? — Държеше се за вратата, докато отмяташе косата от лицето си. — Току-що мина оттук.

Далечен гърмеж от изстрел за момент заглуши детския й глас, плясъка на морските вълни и крясъците на гларусите.

Спрях.

Тя завъртя глава.

— Това беше пистолет — възкликна. — Някой стреля! Колко вълнуващо!

Помислих си за Бранигън. Помислих си отново за всичко, което беше направил за мен. Помислих си за неговата жестокост. Един куршум в главата можеше да разреши всеки проблем.

— Гледала си прекалено много телевизия — казах с дрезгав глас и продължих към колата си.

По пътя обратно към Шарнвил изхвърлих Бранигън от мисълта си. Докато влизах в колата, се надявах, че звукът от изстрела, който бях чул, означаваше, че той най-сетне се беше освободил от жена си, от бездушието си и сега всички добрини и злини в живота му ще минат от страната на доброто.

Време беше да помисля и за себе си. Разполагах с около пет часа, преди въздухът в трезора да свърши. Трябваше да уведомя полицията, трябваше да говоря с Мансън. Сега той беше последната ми надежда.

Докато карах по магистралата, погледнах часовника си. Часът вече беше 13:00. Нямах представа как прекарва Мансън уикендите. Смятах, че е от онези мъже, които са винаги с жена си и децата и вероятно нещо работи из градината.

Зърнах някакво кафене, спрях отпред и се набутах в една от телефонните кабинки. Не исках да рискувам да отида до къщата на Мансън, която се намираше в източната част на Шарнвил, и да открия, че го няма.

Набрах номера и се заслушах в звъненето на телефона. Точно когато вече започвах да мисля, че е излязъл, чух прищракване и Мансън се обади:

— Кой е?

— Лари Лукас.

— О-о, Лари. — Гласът му се извиси с една нота. — Почакай за момент. — Долових някакви неразбираеми думи. Навярно беше поставил ръката си върху микрофона на слушалката. — Лари, би ли дошъл тук веднага?

По припряността в гласа му разбрах, че Гленда беше изиграла картите си хитро. Трябваше да се сетя за Мансън.

— Заложник ли си, Алекс? — тихо попитах.

— Да. Само ела тук. Направи нещо. Разбираш ли? Само ела! — Тревогата в гласа му долетя до мен от другия край.

— Идвам — рекох и затворих.

Можех да си представя сцената: Мансън, жена му и двете им деца, изправени срещу дулото на пистолета, който държеше Гленда.