Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Той замина за Фриско заради оная работа с камионетката.

— Значи там ще бъдат само твоят шеф, Бени и г-жа Гленда?

Той кимна с глава.

— Знаеш ли точно къде я държат?

— Да, в една стая в задната част на къщата.

— А вратата заключена ли е?

— Не е точно заключена, а залостена от външната страна.

Бутнах чинията си настрани. След това тайничко измъкнах парите, които бях изтеглил от банката, и като ги държах вън от полезрението му, под масата, отброих пет банкноти по хиляда долара. Останалите върнах обратно на мястото им.

— Банковата операция няма да се състои, Джо. Не задавай въпроси, само ми повярвай. Предлагам ти възможност да се измъкнеш. Ще ти дам пет хиляди долара, ако изведеш г-жа Гленда от къщата.

Очите му се ококориха.

— Пет хиляди долара? — Остави ножа и вилицата и ме зяпна. — Вие ще ми дадете пет хиляди долара?

На съседната маса нямаше никой и аз му показах банкнотите. Гледаше ги втренчено.

— Сега ме чуй, Джо. Всичко е много просто. Ето какво трябва да направиш. Ще те закарам до къщата и ще те оставя в края на черния път. Докато аз разговарям с Клаус, ти влизаш, отиваш в стаята, където е г-жа Гленда, извеждаш я и я качваш в колата ми. Закарваш я до хотел „Шъруд“ и я оставяш там. Ще й предадеш, че ще отида при нея по-късно. Това е всичко, което трябва да направиш. После се връщаш обратно, оставяш колата до портата и офейкваш. На магистралата можеш да вземеш автобус. С пет хиляди спокойно можеш да изчезнеш. И няма да има нужда да се притесняваш, че ще ти лепнат присъда за отвличане или че ще те арестуват при опит за банков обир. Е, какво ще кажеш?

Той присви очи, докато мислеше. От напрежението усещах ръцете си лепкави, а сърцето ми биеше учестено. Накрая поклати неодобрително глава.

— В банката има три милиона. В сравнение с тях пет хиляди са съвсем нищожна сума.

— Не бъди такъв глупак, Джо! Казах ти, че обир няма да има. — Извадих от куфарчето, което бях оставил на пода до себе си, копие от показанията ми до Бранигън. — Прочети това.

Четенето му отне близо десет минути. Беше забил нос в листа, а очите му следяха внимателно пръста, с който отбелязваше всяка прочетена дума. Когато свърши, вдигна очи и ме погледна.

— Шефът ще ви убие, г-н Лукас.

— Няма. Полицията разполага с копие от това. Ще го прочетат в понеделник и веднага ще започнат да действат. При тях са и фалшивите облигации с отпечатъците на Клаус. По това време, Джо, той ще е далеч оттук и изобщо няма да му е до тебе.

— Да, но вие сте споменали и за мен в показанията си.

— Без никакво описание и подробности, Джо. Ако освободиш г-жа Гленда, с тези пари няма да има за какво да се притесняваш.

Той отново присви очи и се замисли.

— Наистина много хитро сте го измислили, г-н Лукас. Размишлявах върху онова, което ми казахте онази вечер. Не вярвам Бени да ме остави да си тръгна с такава огромна сума, ако успеем да влезем в банката. Да, предполагам, че ще е по-умно да приема вашето предложение.

Сега вече си отдъхнах. Бях получил своето за всичките онези нощи, през които си бях блъскал главата.

— Значи ще я измъкнеш оттам, Джо, и ще я закараш в хотел „Шъруд“?

— Да, така ще направя. След това ще ви върна колата и ще се постарая на часа да офейкам от Шарнвил.

Вгледах се в черното му запотено лице. Не знам защо, но почувствах, че мога да му имам доверие.

— Не се безпокой за Бени. Ще се погрижа да е в стаята при Клаус. Ще са ми нужни не повече от десет минути. Нали имаш часовник?

— Разбира се, г-н Лукас.

— Ще се погрижа и входната врата да е отключена. Оставяш ми десет минути да се оправя с Бени и извеждаш г-жа Гленда. Ясно?

— Ясно. Десет минути и я извеждам.

— Точно така. — Погледнах часовника си. Имах двайсет минути до срещата с Клаус в девет. Поисках сметката и след като платих, взех куфарчето и се отправих към колата. Джо вървеше плътно зад мене. Влязохме в колата и подкарах.

Джо попита:

— Кога ще си получа парите, г-н Лукас?

— Ще ти обясня по-късно.

През целия път не проронихме дума. Обадих се едва когато стигнах до черния път, който водеше към къщата на Клаус. По средата на пътя спрях колата.

— А сега да се споразумеем за парите. — Извадих банкнотите от джоба си, внимателно ги сгънах на две и ги скъсах през средата.

— Ей, какво правите, г-н Лукас? — извика Джо.

Подадох му едната половина от скъсаните банкноти, а другата прибрах.

— Когато разбера, че г-жа Гленда е в хотел „Шъруд“, ще ти дам и другата половина. Искам само да съм сигурен, че няма да ме метнеш.