Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Маклейн отново се вторачи в мен.

— Е, добре. Ще се погрижа за това. Значи в понеделник сутринта, а?

— Точно така. Когато този пакет стигне до г-н Бранигън, можеш да разчиташ, че ще станеш шериф на Шарнвил.

Той придърпа нагоре колана си с кобура, килна шапката „Стетсън“ назад и ми се усмихна приятелски.

— Считайте, че е свършено, г-н Лукас.

— Благодаря ти, Фред. Хайде да тръгваме. Ще те закарам обратно. Искам да видя този пакет заключен в сейфа ти.

— Разбира се.

Наведе се и си сипа още уиски в чашата, изпи го, измърка, усмихна се и след това с пакета под мишница тръгна с мен към асансьора.

В полицейското управление в мое присъствие заключи пакета в големия сейф.

— Добре, Фред. Ако не ти се обадя до десет часа в понеделник сутринта, занеси този пакет с придружител на г-н Бранигън.

— Дадено, г-н Лукас. Ще се погрижа за това. — Той избърса устните си с опакото на ръката. — Хубаво беше уискито.

Оставих го и се върнах в колата си.

На мястото до шофьора с килната назад шапка седеше Бени.

— Здравей, издайнико — рече Бени, като се изхили злорадо. — Шефът иска да те види. Потегляй!

— Ще се срещна с него утре вечерта в девет — отсякох. — А сега изчезвай!

— Ще дойдеш, ако не искаш да започна да режа пръстите на курвичката ти един по един. Потегляй!

Поставих ръка на клаксона.

— Чуй ме, Бени. Докоснеш ли я, операцията няма да се състои. Ще се срещна с Клаус не по-рано от утре. А сега изчезвай или ще натисна клаксона и ще се озовеш заобиколен от ченгета.

Останахме втренчени един в друг за известно време. Очите му излъчваха безсилен гняв.

— Изчезвай! — срязах го отново.

— Предупреждавах шефа, че ще се правиш на хитър кучи син, но не се заблуждавай, зная как да се оправям с такива като тебе.

В това време от участъка излезе патрул. Той спря за малко, после се насочи към колата.

— Добър вечер, г-н Лукас — поздрави. — Тук не е разрешено да се паркира.

— Здрасти, Том — обърнах се към него по име, тъй като познавах повечето патрули, — тъкмо тръгвах. — После се извърнах към Бени и добавих: — Хайде, Бени. До утре.

Бени отначало се поколеба, но като забеляза, че патрулът се беше вторачил в него, измъкна се от колата и прекоси улицата.

— Кой е този? — полюбопитства полицаят. — Не съм го виждал наоколо.

— Партньор от бизнеса, Том — отговорих, като се насилих да се усмихна. — Всякакви типове ги има. — Кимнах му и подкарах надолу по улицата.

Спрях пред ресторант „Хейуард Джонсън“ и влязох. Поръчах си специалния сандвич на клуба и докато ядях, си мислех за Гленда. Напоследък тя не излизаше от ума ми. Чувствах, че имам достатъчно доказателства срещу Клаус и ще мога не само да предотвратя обира, но и да измъкна Гленда от лапите му. С показанията, които бях поверил на Маклейн, държах Клаус в ръцете си. Той не можеше да направи нищо. Осъзнавах, че поемам голям риск, като тръгвам срещу един психопат, но за момента ми се струваше, че Клаус има само две възможности: или да посрещне поражението, или да се озове в затвора за доста години, след като Бранигън и полицията се втурнеха по петите му.

Прекарах неспокойна нощ в полусън, полудрямка. Гленда все така бе обсебила мислите ми и все повече осъзнавах колко много значеше тя за мен. Ако успеех да предотвратя обира и да принудя Клаус да напусне града, тогава може би животът ми отново щеше да се нормализира. Още повече че сега, когато Марш беше мъртъв, нищо не можеше да ми попречи да се оженя за Гленда, веднъж само Клаус да се махнеше от Шарнвил.

На следващия ден в офиса бях затрупан с работа. Това ме радваше, защото натоварването не ми позволяваше да се тревожа за предстоящата среща вечерта с Клаус. Следобед се обади Бил Диксън, за да ми каже, че е сключил още един договор с някаква фирма за строежа на малка фабрика за производство на електрически части и фирмата се нуждае от офис оборудване. Попита ме дали мога да се срещна с директора, за да се разберем какво точно им трябва. Отговорих, че съм на разположение, и уточних часа. Когато затворих, се замислих дали в понеделник щях да бъда все още в Шарнвил. Може би, ако не успеех да преметна Клаус, щях да съм на път.

Замислих се и за възможността да напиша писмо на Бил Диксън, като приложа към него копие от показанията си до Бранигън, в случай че се наложеше да замина бързо, но се отказах. Все още имах на разположение целия петък и половината от петъчната нощ, за да реша как да изиграя заровете.

В случай че бъдех принуден да замина, щях да имам нужда от пари. Проверих банковата си сметка и се оказа, че разполагам с около осем хиляди долара. Написах чек за тази сума и излязох, като предупредих Мери, че само отивам до банката и веднага ще се върна.