Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Гледахме се един друг доста време. После Клаус кимна, а устата му се беше изкривила.

— Имате право, г-н Лукас. Виждам, че съм ви подценил. Какви са вашите условия?

Запазих изражението си на безразличие, но вътре в себе си ликувах от победната мисъл, че блъфът ми беше проработил. Наведох се напред и изгасих цигарата.

— Вие с лека ръка обещавате, че ще ми платите един милион долара. Нима ме смятате за такъв глупак, че да повярвам на думите ви? Нима смятате, че не съм наясно — ще наредите да ме убият, така както наредихте да убият Марш, щом вкарам вашите хора в трезора и им кажа как да изнесат плячката.

Клаус ме изгледа, после мрачното му лице се разведри от насилена усмивка.

— Колко сте подозрителен, г-н Лукас. И какво предлагате?

— Мога да вкарам вашите хора в трезора, а след като поразмисля известно време, смятам, че бих могъл да им кажа и как да изнесат плячката оттам — продължих, — но първо ще ми дадете държавни облигации за двеста и петдесет хиляди долара. Един милион долара е хубава сума, но съм сигурен, че след операцията няма да я получа, така че съм готов да се примиря и с четвърт милион. Ако не сте готов да ми дадете тези облигации, тогава и двамата вероятно ще започнем да блъфираме. Аз ще трябва да се изправя пред съда за убийство, което не съм извършил, а вие няма да си получите отмъщението срещу Бранигън, но затова пък той и полицията ще ви погнат по петите. След шест дни ще дойда при вас с готов план за влизането в трезора и изнасянето на плячката. После всичко зависи от вас. Или ще трябва да сте ми приготвили облигациите, или аз няма да ви представя плана на операцията.

— А откъде да знам, г-н Лукас, че няма да духнете с облигациите, когато ви ги дам?

— Не съм много готов да направя това, докато Гленда е пленничка при вас. — Изправих се. — Помислете. В четвъртък вечерта в девет часа ще чакам Джо да дойде, за да ме доведе тук. Дотогава ще съм приготвил моята част от сделката. Вие пригответе вашата.

Усещах, че вече имам много повече власт над това кошмарно положение, и с това чувство излязох от стаята в преддверието.

Бени се беше облегнал на стената и си чистеше зъбите с клечка. Когато ме видя, се отдръпна. Минах покрай него, отворих външната врата и излязох в горещата нощ.

Джо седеше в шевито и свиреше на хармониката си. Качих се в колата.

— Да тръгваме, Джо — рекох. — И не хаби конете.

Той изхихика и запали колата.

В понеделник сутринта, когато влязох в офиса, секретарката ми Мери Олдам вдигна иззад бюрото поглед към мен.

— Добро утро, г-н Лукас.

— Здрасти, Мери! Как е пощата?

— Доста е. Чака на бюрото ви. — После, след кратка пауза, додаде: — Ужасно е това за шерифа Томсън, нали?

Спрях, сякаш се бях ударил в тухлена стена.

— Томсън ли? — Обърнах се и се загледах в нея. — Какво се е случило?

— Съобщиха по радиото, г-н Лукас. Не сте ли чули?

— Какво се е случило? — Осъзнах, че гласът ми е станал писклив.

— Късно снощи някакъв шофьор, от онези, дето удрят и бягат. Горкият човек отивал към колата си, когато другата умишлено го блъснала. Трима души са видели как колата се е качила на тротоара. Шерифът Томсън не е имал никакъв изход.

Сякаш сибирският вятър отново връхлетя върху мен.

— Той — той мъртъв ли е?

— Много е зле. В болница е. Казват, че състоянието му е критично.

В мен прозвуча сухият глас на Клаус, който казваше: „Не се притеснявайте за шерифа, вече ми създаде неприятности, така че ще се погрижа за него“.

Значи той се беше погрижил за него. Стоях там и усещах как кръвта се отдръпва от главата ми, после се овладях, измънках, че много съжалявам, и влязох в кабинета си. Седнах зад бюрото. Нямах време дори да помисля, когато Бил Диксън нахълта.

— Заминавам за Фриско, Лари — рече той и остави купчина листове на бюрото ми. — Още работа за теб. От „Лоусън“ искат да ги снабдим с офис оборудване. От обичайните спешни работи е. Всички подробности са тук. — Погледна ме. — Бранигън даде ли ни кредит?

— Нямах възможност отново да се видя с него — отвърнах, — но ще даде. Не се тревожи за това.

Усмихна се.

— То си е твоя грижа. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Жалко за Томсън. Харесваше ми. Беше ченге, посветило се на професията.

Изстинах.

— Знаеш ли нещо повече? Чух, че бил прегазен.

— И аз чух същото по радиото, докато карах насам — рече Бил. — Починал е преди половин час. Това, което съвсем ме срази, е, че трима тъпаци са видели как колата го е прегазила и нито един от тях не е записал номера й, нито пък може да я опише. Някакъв скапан пияница. Томсън наистина беше овладял престъпността тук. Маклейн, заместникът му, е направо ненужен. Е, аз тръгвам. Доскоро, Лари. — И излезе.