Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Стоях вцепенен, зазяпан в пространството.

„Аз ще се погрижа за него.“

Първо Марш, а сега и Томсън. Двама мъртви мъже, за да постигне злото си отмъщение. Спомних си какво беше казала Гленда: „Той е сатана“. Освен това си спомних, че и двамата, и тя, и аз, бяхме еднакво под заплахата от жестока разправа.

След това иззвъня телефонът и от там нататък до края на деня бях непрекъснато зает с работа.

В 18:00 малката фабрика, която се намираше зад блока, където беше офисът, затвори за деня. Тъй като бях приключил с всичко на бюрото си, слязох долу и влязох в просторното помещение, където държахме инструментите за поправки, както и онези, с които изпробвахме новите машини. Тримата ми инженери точно си тръгваха. Франк Додж, главният инженер, ме погледна въпросително.

— Нещо извънредно ли, г-н Лукас? — попита. — Не бързам. Мога ли да помогна?

— Не, Франк. Искам да поработя над една идея. Тръгвай си.

Когато си заминаха, седнах зад масата. До полунощ работих над една джунджурийка, която щеше да отдели директния телефон на банката в Лос Анджелис от този на банката в Шарнвил. Щом свърших, знаех, че всичко, което оставаше да направя, е да свържа тази джунджурийка към телефона в офиса на Мансън и след това можех да отворя трите ключалки на трезора.

Взех джунджурийката със себе си и се прибрах в апартамента. Вече се бях съвзел след шока от смъртта на Томсън. Той беше опасен и аз имах чувството, че бе неприятелски настроен към мен. Заместник-шерифът Фред Маклейн щеше да заеме мястото му до следващите избори. Нямаше защо да се притеснявам от него. Беше едър, грубоват, дебел пияница и не го биваше за нищо друго, освен да ругае нарушителите на движението. Не би се справил с взлом на банка по-добре и от шестгодишно дете.

Червената ми лампичка обаче светеше. Сега вече знаех, че Клаус е абсолютно безмилостен и че нищо не би го спряло да съсипе Бранигън. Сигурен бях, че и мен ще убие, ако не успеех да вкарам хората му в трезора. Освен това бях уверен, че повече нямаше да продължава с изнудването. Бях го предупредил, че ако ме арестуват за убийството на Марш, ще проговоря, а на него му беше повече от ясно каква власт притежава Бранигън. Тъй като бях отклонил изнудването му да сътруднича, сега той щеше да спре със заплахите и щеше да убие Гленда и мен, ако не вкарах хората му.

Следващите два дни минаха бързо. Имах толкова много работа в офиса, че не ми остана време да мисля за Клаус, но нощем, когато бях сам, напрягах ума си и кроях планове, така че на третата сутрин разполагах с безпогрешно решение как да вкарам хората на Клаус в трезора и как да се измъкнат от него с плячката. Бях намислил също как да се погрижа за Гленда и за себе си.

През тези дни местният вестник непрестанно бълваше по повод смъртта на шерифа Томсън. Издателят твърдеше, че случилото се е безобразие, и питаше какво прави полицията по въпроса. Дори кметът се беше намесил. Във вестника се появи снимка на заместник-шерифа Маклейн с неговото пълно, подпухнало лице. Той обещаваше, че полицията в Шарнвил няма да спре с издирването, докато не открие пияния шофьор. Никой не можел да убие добър човек като шерифа Томсън и да се отърве безнаказано… Това бяха само думи, които не означаваха нищо.

На погребението на Томсън се стекоха повече от две хиляди души. Тук беше всеки издигнал се гражданин, включително Диксън и моя милост. Преживяване, което никога няма да забравя. Имаше дълга опашки от важни личности, които чакаха, за да стиснат ръката на г-жа Томсън и да й изкажат съболезнованията си. Аз не можех да направя това. Поръчах на Диксън да ни представлява и напуснах. Той ме изгледа особено, опита се да ме спре, но аз си тръгнах.

Същата вечер в 21:00 се позвъни на вратата ми. Очаквах го. Взех си куфарчето, отворих и видях Джо до асансьора. Заедно слязохме до долу и се качихме в шевролета. Сложих куфарчето си помежду ни.

— Значи ще действаме, г-н Лукас? — рече, докато палеше колата. — Всичко ли сте обмислили?

— Нямаше да съм тук, ако не беше така — отвърнах.

— Да бе, човек. Скоро всички ще сме в царството на безгрижието. Човече! Само ако знаехте какво означава това за мен! Имам момиче, което ме чака. Аз и тя ще заминем. Всичко съм обмислил. Ще бъдем в царството на безгрижието до края на дните си!

— Бени ли уби шерифа?

Джо кимна.

— Той беше. Аз не го харесвам много, но не може да се отрече, че върши страшна работа. Тоя кучи син, шерифът, ми беше като трън отзад. Знаете ли, г-н Лукас? Както си карах съвсем полека и кротко, тоя кучи син ми вдигна слънчогледа. Искаше да знае какво правя в Шарнвил. Веднага усетих, че мрази чернокожи. Казах му, че само минавам оттук, а той ми рече в такъв случай да си продължавам по пътя. — Джо се изхили. — Правеше се на много умен. Когато някой нещастник се прави на много умен, Клаус го слага на мястото му, а тоя кучи син беше поставен точно на мястото му. — Последва пауза, след което продължи: — Нали наистина сте обмислили цялата операция, г-н Лукас?