Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Да, но въпреки това нещата може да се объркат и ти да получиш двайсет години затвор, но това си е твое погребение.

— Така е, човече — той се изсмя кратко, — но със сигурност ще бъде и ваше погребение. — Измъкна колата от градското задръстване и пое по магистралата. — Шефът каза, че в трезора ще има три милиона. Не мога да спя, като си помисля за всичката тази пара.

Ето че се бе явил случаят, който чаках.

— Какво те кара да си мислиш, че изобщо ще получиш нещо, Джо? — попитах.

Можех да виждам черното му лице на светлината от таблото. Мускулчетата под кожата му се стегнаха.

— Какво искате да кажете, г-н Лукас?

— Само си размишлявах на глас… забравѝ.

— Какво искахте да кажете с това, че няма да си получа дяла? — Изведнъж се беше появило някакво ръмжене в гласа му.

— Забравѝ. Ако си късметлия, ще си го получиш… ако си късметлия.

Известно време кара, без да проговори. Запалих цигара. Не бях прекарал нощта да мисля и да кроя планове за тоя, дето духа.

Най-накрая попита с любопитство:

— Какво ще рече това — късметлия?

— Ти късметлия ли си, Джо?

Той помисли по въпроса, а лицето му изглеждаше притеснено.

— Късметлия ли? Мисля, че не. Никога не съм бил късметлия. По-голямата част от живота си дотук прекарах в затвора. А и от шефа получавам най-мръсната работа. Не, не мисля, че съм късметлия.

— Три милиона долара! — леко подсвирнах. — Цяла камара пари. Не знам какво са ти обещали, Джо. Може би половин милион. Това са много пари за едно чернокожо момче, но може и да извадиш късмет.

Той намали скоростта и отби в аварийната лента. Обърна се и ме зяпна.

— Какво искате да кажете? — запита, а в гласа му личеше тревога.

— Констатирам един факт, Джо. Това са много пари. Какво ще спре Бени да ти пусне един куршум в главата, след като вземе плячката?

Той ме зяпаше: бялото на очите му се беше разширило, дебелите му устни потреперваха.

— Хари не би му позволил! Какво имате предвид?

— Само те предупреждавам, Джо. Ще ти кажа нещо: Бени ме тревожи. Той е убиец. Обмислил съм операцията, но на мен ще ми платят предварително. Аз съм се уредил, а ти не си. Помисли си, Джо: можеш ли да си представиш, че убиец като Бени ще остави едно чернокожо момче да си тръгне с петстотин хиляди долара? Задай си този въпрос.

По лицето му потече пот.

— Хари ще се погрижи за мен. — Той стовари големите си юмруци върху волана. — Аз имам доверие на Хари.

— Това е добре, но е нещо ново за мен. Не знаех, че чернокож мъж може да вярва на бял, когато са замесени големи пари. Ако можеш да вярваш на Хари, че ще се погрижи за теб, значи няма от какво да се притесняваш. Аз само размишлявах на глас. Хайде, дай да тръгваме.

Той избърса потното си лице с опакото на ръката.

— Да не би да искате да ме метнете, г-н Лукас?

— Това са много пари. Помисли по този въпрос. Ако наистина можеш да се довериш на Хари, значи няма никакъв проблем… с малко късмет може би. Хайде да тръгваме. Шефът ти ни чака.

— Ако Бени опита нещо с мен — измърмори той, — ще му дам да се разбере.

Бях посял зрънцето на съмнение и точно това исках да направя.

— Разбира се, но го наблюдавай, Джо. Когато вие тримата вземете плячката, не си обръщай гърба към него. А сега да тръгваме.

Той остана доста дълго неподвижен, като си мърмореше нещо под носа, след това запали колата и продължи по магистралата. Не исках повече да приказваме и затова вкарах касетата и колата се изпълни с негърски ритми.

Хари чакаше до портата. Махна ми, когато Джо мина покрай него. Вдигнах ръка за поздрав. Сега предстоеше да обработя Хари. Той беше съвсем различен от Джо, но бях обмислил и това.

Докато излизах от колата, на входната врата се появи Бени.

— Здрасти, издайнико — рече. — Шефът те чака.

Огледах го, като съзнавах, че той е опасността. От бруталното му лице гледаха цинични очи. Знаех, че при него нищо не мога да постигна. Заобиколих го и влязох във всекидневната.

Клаус седеше зад бюрото си, а дребните му кафеникави ръце лежаха върху попивателната.

— Заповядайте, г-н Лукас, седнете.

В същото време влезе Хари и се настани на един отдалечен стол. Завъртях се и го погледнах. Не знаех какво да мисля за него. Той беше неизвестен фактор. Както си чешеше брадата, изглеждаше нахакан и жилав, но нямаше злобата на Бени.

— Това е Хари Брет — представи го Клаус. — От сега нататък, г-н Лукас, с него ще работите заедно. Вие ще го осведомявате какво ви трябва, а той ще го урежда. — Отпусна се назад в стола си. — Предполагам, че можете да ми кажете как да вляза в трезора и как да изнеса парите?