Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Отне ми три нощи усилено мислене, докато открия как да се справя с Клаус. Заплахата за Гленда и заплахата от доживотен затвор за мен бяха прекалено убийствени, за да предприема необмислен блъф, но това не означаваше, че имах намерение да се предам под натиска на Клаус. Знаех, че когато хората му проникнат в банката, аз щях да бъда заподозрян №1. Натискът от страна на полицията щеше да бъде непоносим. С мен щеше да е свършено в Шарнвил дори да не ме арестуваха, така че трябваше да правя планове за бъдещето. Ако не успеех да измисля някакъв начин да удържа на това изнудване и в края на краищата се окажех принуден да направя онова, което Клаус искаше, в такъв случай трябваше да мисля за ново бъдеще не само за себе си, но и за Гленда. Въпреки че дните ми бяха заети, сега нощите ми минаваха в изготвянето на двупосочен план: или по някакъв начин трябваше да изиграя този безмилостен бандит, или, ако той ме изиграеше, поне трябваше да си осигуря безпроблемно бъдеще с Гленда далеч от Шарнвил.

На седмия ден сутринта, когато излизах от колата, отново се появи шерифът Томсън.

— Здрасти, гражданино!

— Здравей, Джо!

Той потърка края на носа си с опакото на ръката и каза:

— Гленда Марш няма досие. Може и да си познал: възможно е да е била от хората „не изпускам случая“ и да е използвала „Ди Инвестър“, за да вземе интервютата, а накрая нервите й да не са издържали и да се е оттеглила.

— Хубаво — отвърнах, като запазих безизразно лице.

— Да, но от друга страна, аз ще продължа да наблюдавам банката.

— Г-н Бранигън ще е много доволен.

— Можеш да му го предадеш следващия път, когато играеш голф с него. — Той се втренчи за момент в мен и после продължи: — Онази моя идея, че е възможно ти или Мансън да бъдете отвлечени, си остава. Затова ме чуй: усетиш ли, че те наблюдават или следят, предупреди ме. Ще изпратя човек да те пази. Същото съм казал и на Мансън.

— Благодаря. — После, като използвах собствените му лафове, рекох: — Е, ти си зает. Аз съм зает. Доскоро. — И се качих в офиса си.

За момента, помислих си, се бях отървал от Томсън, но знаех, че щом Клаус проникне в банката, ченгето ще се втурне по петите ми.

Този седми ден някак успях да се справя с работните си задължения. Към 19:00 в ресторант „Хейуард Джонсън“ изядох един стек, а после се прибрах в апартамента си. Седнах и зачаках.

В 21:00 телефонът иззвъня. Вдигнах. От слушалката се разнесоха звуците на негърска религиозна песен, свирена на хармоника.

— Отговорът е „да“ — казах.

— Добре, човече — зарадва се Джо. — Ще се видим отвън след пет минути.

Прашният шевролет чакаше пред входа, когато излязох от блока. Джо се пресегна, отвори дясната врата и аз се мушнах в мястото до шофьора.

— За бога, човече! Да знаете, че постъпвате правилно — подхвана той. — Страхувах се, че ще опитате да се правите на хитър. Знаете ли какво, г-н Лукас? Аз съм само един негър, но г-жа Гленда със сигурност ми допада. Наистина щеше да ми е много мъчно да видя как Бени я разкъсва, а точно това щеше да се случи, ако бяхте опитали да се правите на хитър.

Поколебах се за момент, но като осъзнах, че ще трябва да работя с този човек, реших да си трая.

— Нямам избор, Джо — отвърнах. — Трябва да изпълнявам това, което ми се казва.

— Така си е, г-н Лукас, но не се притеснявайте, и вие като мен ще си пъхнете пръста в меда.

— Това го твърдиш ти. Може би Клаус не е толкова умен, за колкото се мисли.

Джо отново се изсмя.

— Е, г-н Лукас, не е така. Не бих си вирил носа, ако не бях сигурен. Вече две години работя за него. Той никога не е стъпвал погрешно. Преди да започна да работя за него, постоянно ту влизах, ту излизах от затвора, а да знаете как мразя пандиза, братко. Да… г-н Клаус е умен… много умен.

— Винаги има момент, в който човек може да направи погрешна стъпка — рекох. — Ограбването на Националната калифорнийска банка може да се окаже точно такъв момент.

— Не и като се има предвид, че вие ще ни кажете как да го извършим, г-н Лукас. Шефът ни обясни. Ако нещо се провали, вие и г-жа Гленда вече не съществувате. От вас зависи да стане. — Той се изсмя. — Сигурен съм, че не бихте искали Бени да очисти г-жа Гленда, нито пък вас.

— И да кажа на Клаус как да влезе в банката — възразих, — нещата пак могат да се объркат, Джо. Може да отидеш в затвора за двайсет години.

Джо ме погледна и вече не се усмихваше.

— Стига сте бръщолевили. Ако аз отида в затвора за двайсет години, вие и г-жа Гленда ще отидете два метра под земята. — Наведе се напред и вкара касетката. Колата се изпълни с оглушителни звуци на джаз и това беше краят на разговора.