Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

„Трябва само да му кажеш как да го направи и ще сме свободни!“

Можех да се поддам на изнудването на Клаус и да му открия как да проникне в банката. Това беше възможно. Само Бранигън, Мансън и аз знаехме къде е ахилесовата пета в охранителната система. Ако Клаус успееше в обира, Бранигън, Мансън и аз щяхме да попаднем под ударите на полицейското разследване. Бранигън веднага щеше да бъде зачеркнат. След това разследването щеше да се съсредоточи върху Мансън и мен. Бранигън никога не би избрал Мансън да ръководи „Най-сигурната банка в света“, ако не беше уверен, че е безупречен. Полицията щеше да поразпита за средата на Мансън. Хората й щяха да открият онова, което и аз знаех — че живее простичко и е напълно отдаден на работата си като банкер — така че разследването щеше да се насочи към мен. Аз бях този, който беше направил банката сигурна. Знаех по-добре от Мансън как действат електронните машинки. Тези машинки бяха толкова сигурни, че никой крадец не би успял да проникне в банката, без да има информация от вътрешен човек. Тази информация се знаеше от Бранигън, Мансън и моя милост. След като зачеркнеха Бранигън и Мансън, аз щях да стана заподозрян №1.

Клаус ме заплашваше с доживотен затвор заради убийството на Марш. Според Гленда, ако не му съдействах, той щеше да нареди да я убият и то така, че да изглежда, сякаш аз съм го извършил. От друга страна, ако му съдействах и не успеех да издържа на полицейския разпит, пак щяха да ми лепнат тежка присъда.

Трябваше да има някакъв начин да се измъкна от този капан!

Разполагах със седем дни.

За седем дни трябваше да измисля някаква възможност да се спася!

Още един понеделник!

Бюрото ми беше затрупано с документи. Телефонът постоянно звънеше. Бил Диксън, който се обади от Фриско, ми съобщи последните уточнения за нашата нова сграда.

— Това ще бъде голяма работа, Лари — рече той въодушевено. — Одобриха допълнителното разширение. Този път наистина успяхме.

Слушах, водех си бележки, уверих го, че ще се справя с моята част от работата, и след това затворих. Напрежението беше такова, че изобщо не можех да мисля за Клаус, но той се беше загнездил някъде в мозъка ми, скрит в подсъзнанието, готов всеки момент отново да се появи, щом ми останеше време да спра и да си поема дъх.

Мери Олдам, секретарката ми, пълна жена на средна възраст, която беше самата изпълнителност, надзърна през вратата.

— Г-н Лукас, шериф Томсън пита за вас.

Изтръпнах и сърцето ми прескочи един удар, когато Томсън нахълта в кабинета ми.

— Здравей, гражданино — поздрави той. — Полицейски работи. Ти си зает. Аз съм зает, но полицейската работа е важна.

— Добре, Джо, карай направо. За какво става дума?

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Беше доставчикът на строителите. Говорихме известно време за цени, след което му препоръчах да се свърже с Бил Диксън и затворих.

— За какво става дума, Джо? — попитах припряно.

— За Гленда Марш — отвърна Томсън. — Напуснала е града. Тя е фалшива.

— Какво означава това и какво общо имам аз? — Насилих се да срещна изпитателните му очи.

— Тази жена дойде тук, за да направи репортаж за „Ди Инвестър“… нали така?

— Така ми каза — отвърнах.

— Да. И на мен също. Порови се наоколо, направи снимки, щеше да снима и в затвора, но не се появи и е напуснала града. — Той извади смачкан пакет цигари и запали. — „Ди Инвестър“ е важно издание. Така че се запитах, защо ли тази жена е напуснала изведнъж града? Свързах се с „Ди Инвестър“, а те ми отговориха, че не я познават и не наемат фотографи на хонорар. Какво ще кажеш по въпроса?

Трябваше да играя сдържано, така че с усилие свих рамене, като махнах с ръка нетърпеливо.

— Виж, Джо, до гуша съм затънал в работа. Всичко, което знам и за което, честно казано, пет пари не давам, е, че тя е от хората „не изпускам случая“. Много журналисти, които работят на хонорар, правят едно и също — представят се, че са от известно списание, за да могат да вземат интервюта. После написват статии и се опитват да ги продадат. Случва се постоянно.

Томсън се наведе напред, за да изтръска пепелта в пепелника.

— Да, възможно е. — Дръпна от цигарата си и продължи: — Аз съм шерифът на Шарнвил. Моята работа е да защитавам този град. В Шарнвил се намира „Най-сигурната банка в света“ и има много богати жители. Моята работа е да бдя над тях и над банката. Затова ми плащат. Когато на сцената се появи жена като Марш, която прави снимки и разговаря с най-богатите ни граждани, а те, мислейки, че е от „Ди Инвестър“, й разправят всичко, защото да получиш обемна статия в списание на такова равнище е символ на обществено положение, и когато освен това разбера, че тя е фалшива, започвам да очаквам неприятности. Разговарях с някои от най-богатите граждани на града и научих, че те са бръщолевили пред тази жена какви пари държат в Националната калифорнийска банка. — Направи гримаса. — Когато имаш насреща си човек, който печели големи пари, накарай го да изпие няколко мартинита, пусни една хубава жена да му разправя приказчици и той ще си развърже езика. — Дребните му очички на ченге бяха като гранити. — Когато тя говори с теб, пита ли те нещо за охранителната система на банката?