Тони Парсънс - Краят на нощта

Чантата сигурно е била отворена, защото Рей забеляза, че нещата на хлапето се разпиляха по тротоара. Имаше сандвичи, увити във фолио, термос, книга със заглавие „Компютърно програмиране за начинаещи“. Хлапето се отпусна на длани и колене, за да си прибере нещата, а скинарите — отегчили се от играта — метнаха чантата в средата на пътя и започнаха да подритват сандвичите.

— Въобразяват си, че всичко е свършило — изкрещя един от тях и ритна сандвича толкова силно, че фолиото се разкъса и парчета бял хляб, сирене и домат се пръснаха наоколо. — Само че не е!

Все още бяха в добро настроение и се преструваха, че са футболни коментатори или Питър Селърс, ала настроението им се промени, когато Рей пресече и така и не успя да премълчи. Вдигна „Компютърно програмиране за начинаещи“, подметката на огромно крачище бе отпечатана на корицата, и я подаде на хлапето. Тези самодоволни скинари олицетворяваха всичко, което той ненавиждаше.

— Защо не го оставите на мира? — повиши глас младежът.

Нахвърлиха му се веднага. Размахаха юмруци, вдигнаха крака, пламнали от такава ярост, че ожесточените ритници или се плъзгаха покрай главата му и краката, или така и не успяваха да го уцелят и поне отначало не болеше. Един от тях го стисна и Рей усети миризмата на пот и афтършейв „Хай Карате“. Забеляза, че азиатчето вдига чантата си тъкмо преди огромен автобус номер 73 да я прегази.

След това хлапето затича нанякъде, а Рей се озова проснат по гръб, ботушите на скинарите попадаха право в ребрата и главата му, този път не пропускаха, болката припламна и той се сви на тротоара, покри очите и топките си и усети, че не може да диша от болка. Както неочаквано му се бяха нахвърлили, така неочаквано се отдръпнаха.

Когато Рей вдигна поглед, видя как кракът на Тери попада в корема на един от нападателите. Около него се бяха събрали трима скинари и Тери прасна един в лицето с дясно кроше, завъртя се и ритна друг право в задника. След това те се разбягаха и закрещяха, че Тери трябвало да се оглежда отсега нататък, подвикваха, че братята им ще го убият, и Рей разбра, че са нищожества, че знаят само да се надуват и перчат, че са хлапетии по на шестнайсет, превърнали се в противни побойници, които си плюеха на петите, щом някой отвърнеше на удара.

Въпреки това той остана впечатлен и поклати удивен глава, когато Тери му помогна да се изправи.

— Кой, по дяволите, те научи?… — започна Рей.

Думите замряха в гърлото му, защото Тери бе заел позата на своя герой — стойка на боксьор с широко отворени крака, издадена напред лява страна, ръцете отпуснати, без да са стиснати, докато наблюдаваше как скинарите се оттеглят с подвити опашки и въртеше глава бавно от едната на другата страна, също като змийче, сякаш бе леко чалнат. Рей знаеше отговора още преди да зададе въпроса.

Брус Ли.

Брус Ли бе научил Тери как да прави всичко това.

Тери караше форда „Капри“.

Не го биваше за шофьор, защото въртеше волана и непрекъснато се изнасяше или прекалено към центъра на пътя, така че останалите шофьори надуваха уплашено клаксоните, или бе толкова близо до бордюра, че от време на време гумите на каприто се отриваха със скърцане и хрущене.

Рей бе толкова изморен, че задряма на седалката и чу нова песен. Пуснаха я в сутрешния блок по радиото, „Танцуващата кралица“ на АББА, обяви Хеъри Корнфлейк и в нея зазвуча копнеж и младежка носталгия, сякаш бе посветена на хлапе, пропуснало отминал златен век. „Най-великолепното време в твоя живот“. Тери нацели някаква бабуна на пътя и Рей се стресна. Очакваше да види грозните високи сгради по южния бряг. Оказаха се някъде по задните улички на Уест Енд, на север от Марбъл Арч, където арабските кафенета и ресторанти бяха подредени едно до друго километри наред.

— Стигнахме ли? — попита Рей.

Тери спря колата.

— Има нещо, което трябва да свърша преди това.

Бяха пред хотел. Рей потри очи и се сети, че са пред „Бланк“, мястото, което снощи щеше да бъде първата му спирка. Сякаш всичко се бе случило в друг живот.

Рей остана загледан след Тери, докато приятелят му влизаше, за да потъне във фоайето. Сигурно бе заспал за момент, защото в следващия момент зазвуча противопожарната аларма и Тери излезе.

Преди да стигне до колата, той спря, зачака и вдигна дясната си ръка, очевидно порязана някъде. След малко гостите започнаха да се изнизват от хотела, мигаха учудени на силното слънце, също като оживели мъртъвци, изтръгнати от унеса си, несигурни накъде да поемат, всички по нощници и пижами, или полуоблечени, или увити в хавлиени халати като онези, каквито Тери събираше в гарсониерата си.