Тони Парсънс - Краят на нощта

Слънцето вече блестеше и в далечината Рей долови ръмженето на трафика по Бейсуотър Роуд и Парк Лейн, което възвестяваше настъпването на новия ден. Хайд Парк все още спеше, окъпан в хиляди нюанси на зеленото.

Когато стигнаха в средата на езерото, тя изтегли греблата и остави лодката сама да се носи. Рей топна ръце във водата, докато съдът бавно описваше полукръг, отначало на юг към Албърт Мемориъл, а след това към статуята на Питър Пан на западния бряг.

Рей я наблюдаваше как тегли златния пръстен на третия пръст на лявата ръка и се мръщи от усилието няколко секунди, тъй като не успяваше да го свали, ала след това стигна до кокалчето и беше свободен.

Стисна пръстена с палеца и показалеца на дясната ръка, огледа го замислена, сякаш не можеше да разбере как се е оказал там. След това го метна с всички сили.

Пръстенът цопна във водата и черните лебеди се размърдаха в очакване на закуската, запляскаха с криле към лодката, а след това се обърнаха, загубили интерес, защото разбраха, че няма да получат нищо.

Докато Лион се качваше с асансьора към двайсет и първия етаж, той мислеше над материала си.

Лени и „Райфенсталс“. Тъпо име за още по-тъпа банда. Лион никак не съжаляваше, че пропусна представянето им. Дори се радваше, че го изпусна. Не можеше да му се случи нищо по-хубаво от срещата с Руби, от възможността да потанцува на „Жалко“ заедно с Руби, да прави секс с Руби в спалния си чувал. Нищо не можеше да е по-хубаво от нощта, която бе преживял, от първата нощ в живота си, когато имаше чувството, че е успял да разчупи оковите на собствената си кожа.

Лион влезе в офиса, облян от зората, и забеляза, че лампата свети в стаята за прослушване. Скип Джоунс беше там, заобиколен от фасове и плочи.

— Имаш ли цигари? — попита Скип и погледът му премина над рамото на Лион.

Младежът бръкна в джоба на коженото яке, както обикновено малко нервен в присъствието на Скип, и извади смачкан пакет. Бяха останали няколко. Лион се сети с гордост, че не му бе останало време да пуши.

— Шантава работа — отбеляза Скип, докато поглеждаше пакета, а след това стрелна крадешком Лион. Нещо не беше наред с ръцете на Скип. Трепереха така неудържимо, че той изпусна цигарата и протегна ръце, за да ги спре, а Лион се наведе, за да я вдигне от прогорения на много места мокет. И двамата се престориха, че не се е случило нищо.

— Слуша ли някого тази вечер? — попита Скип.

Лион запали две цигари, дръпна дълбоко и подаде едната на Скип.

— Трябваше да чуя „Райфенсталс“ и да напиша материал — отвърна Лион. — Честно да ти кажа, май така и не успях.

Скип се загледа във върха на марлборото. Ръцете му продължаваха да треперят, но докато стискаше цигарата, започнаха да се успокояват.

— Как така не успя?

— Запознах се с едно момиче — призна Лион. — Страхотно момиче. Направо невероятна.

Скип се усмихна срамежливо.

— Аз съм пропускал представяния поради къде по-лоши причини. Да не ти пука. Старите кучета ще затънат до ушите с Елвис. Материалът ти няма да им липсва особено.

— Въпреки това ще го напиша — отвърна Лион и се ухили. — Само че не казвай на никого.

Скип му се стори угрижен.

— Шантава работа — промълви той още по-притеснен.

— Всичко ще бъде наред — опита се да го окуражи Лион, но думите май бяха по-подходящи за него, отколкото за колегата му. — Срещал съм се с Лени и „Райфенсталс“ много пъти и открай време са пълен боклук. Какъв е смисълът да пиша за такава банда? Тъпи позьори. Няма да променят света, нали?

Лион, както обикновено, говореше убедително, макар да бе объркан. Замисли се за Ивлин Кинг-Шампанското и как се бе почувствал, когато събра смелост да потанцува. Докато бе в Луишам миналата събота, бе прозрял по кой път трябва да поеме — да се бори против фашизма, да се посвети на хората и да им отваря очите. Само че снощи бе разбрал, че масите са с много по-отворени очи от него.

— Скип, как мислиш, възможно ли е хората да харесват черната музика и въпреки това да си останат расисти?

Скип Джоунс сви рамене.

— Не знам, човече. За съжаление, да — хората обичат черната музика и мразят черните, — може би няма да е така, ако я слушат достатъчно. — Скип внимателно закрепи остатъка от цигарата върху филтъра. — Прав си, знаеш ли. Ако не ти дреме още отсега — ти на колко си? на двайсет? — все така ще бъде. Хубаво е тези нещица да влязат в „Пейпър“. Мама му стара, човече, нацистите са пълна смрад.

Лион си спомни разкривените от омраза лица в Луишам. Сякаш отново усети неподправения гняв от другата страна. Чу подигравателните „Зиг хайл“ и нацистките поздрави. Кой от тях е бил баща й?