Тони Парсънс - Краят на нощта

А и как бе възможно майка му да предположи, че силата му ще избие в крясъци и насилие? Онова, което бе харесвала у него, се бе обърнало като поразяващо оръжие срещу нея и децата им. Как да предвиди човек подобно развитие? Жената до него, същата жена, която се опитваше да накара да изостави съпруга си — сигурно го е обичала едно време, и двамата са били луди един за друг, поне отначало. Хората се променяха. Чак сега го разбираше. Променяха се до неузнаваемост.

За Рей не беше трудно да разбере защо баща му се бе влюбил в майка му. Черно-белите снимки бяха доказателство за нейната нежна красота, за деликатността и уязвимостта й, предизвикали инстинкта да я закриля у мъж като баща му, който си оставаше невъобразимо старомоден — смяташе, че да си срешеш косата е проява на женственост (човек просто трябва да използва пръстите си, докато оперението му окапе).

Майка му също се бе променила през годините, а промените бяха подсилени и задълбочени от смъртта на по-големия брат на Рей. Момичешката нежност се бе превърнала в болезнена срамежливост, нервни тикове, неврози и страх от живота. Обичта й към домашния уют бе прераснала в агорафобия. На Рей му се струваше, че причините, поради които родителите му са се влюбили, са били същите, които сега караха други да се харесват. Не бе истина, че човек съсипва нещата, които обича. Много по-вероятно бе те да те съсипят. Възможно ли бе да си представи как майка му напуска баща му? Не, разбира се. Къде ще отиде?

— Ама ти не го обичаш — настоя Рей, вече ядосан, защото не можеше да направи абсолютно нищо. — Той също не те обича, нали? Не разбирам как е възможно да те обича и да ти подари… онова.

Не можеше дори да спомене подаръка за рождения й ден. Самата мисъл го отвращаваше.

— Вече ти казах, прекалено стара съм за гарсониери и сбутани едностайни апартаменти — обясни тя. — Някой ти краде млякото от хладилника. Карате се кой ще измие чиниите. От съседната стая се чува как двама се чукат. Някой е надул тъпата си музика на горния етаж. Вече съм преживяла всичко това. Преди десет години.

Рей не бе преживял нищо подобно.

— Ти на колко си години? — попита я той.

— Днес навършвам двайсет и осем. — Усмихна се многозначително. — Прекалено стара съм за теб.

Сърцето му се сви. Тази работа беше безнадеждна.

— Но си прекалено млада за онова, което ти е дошло до главата — заяви той с горчивина.

Беше разстроен, готвеше се да продължи спора и му бе неприятно, че тя отново ще се върне към стария си живот — голямата къща, лъскавата кола, съпругът, който имаше портфейл вместо сърце. Каза си, че ще успее да се сбогува с нея единствено ако се скарат. Само че тя нямаше да позволи нощта да приключи по този начин.

— Не му се ядосвай — продължи тихо тя. — Кой според теб плаща за всичко? Кой ми купува дрехите, тази кола, леглото, в което спа снощи? Пък и той те харесва. Сам ми го каза.

Младежът се замисли за бандата на съпруга й. Почитатели, изпълнили баскетболните игрища из Средния Запад, полудели от кеф, реват с пълни гърла „Рокендрол“. Групата е приятна, каза си Рей. Не че бяха нещо кой знае какво. Добра банда, популярна музика, която пълнеше стадионите. Нищо повече. Рей се замисли за мениджъра им, за съпруга й, който винаги се бе държал внимателно с него, но си оставаше просто още един миткаджия от звукозаписната индустрия, който се бе озовал в подходящия клуб, когато се бе появила подходящата банда. Изобщо не е трябвало да се, жени, реши Рей. Лишил я е от собственото й аз.

— Ти си мислиш, че си едно нищо — каза й Рей. — Според мен си страхотна.

Тя остана загледана в него, след това го целуна по устата.

— Хайде — подкани го и слезе от колата. Хвана го за ръка и двамата тръгнаха към навеса за лодки, тревата все още бе мокра след апокалиптичния дъжд, изсипал се в нощта, когато Елвис бе починал.

Бе прекалено рано, за да наемат лодка, но и двамата бяха единодушни, че никой няма да има нищо против, ако вземат една съвсем за малко. Разкиснаха се, обувките им подгизнаха от росата, а от страх да не падне в езерото Рей се спъна в острия край на лодката — в носа, както тя му каза, — сетне жената се настани срещу него и плъзна греблата в металните им халки.

Оттласнаха се от брега и се понесоха по спокойните води, а тя започна да гребе с бавни движения. Беше добра. Не можеше да не признае. Беше много по-добра от него. Усмихнаха се един на друг и усетиха, че нямат нужда да говорят. Няколко черни лебеда ги следваха, докато не стана ясно, че няма да получат закуска, и чак тогава се отдалечиха към брега, прибрали криле.