Тони Парсънс - Краят на нощта

Стисна я за ръката и двамата изскочиха през вратата на спалнята и се облякоха набързо. На най-горното стъпало на стълбите забеляза дългите й бели крака, осветени от луната, и си пое дълбоко дъх. Спря я, за да й даде възможност да си нахлузи роклята. Дори вдигна ципа и пръстите му докоснаха плешките й. Ръцете му трепереха. Тя го погали, за да му даде кураж, и се усмихна. Ръката й бе хладна и спокойна.

На долния етаж местеха нещо тежко, чуваха се и ударите на чукове. Повечето от прозорците долу бяха вече заковани и през пролуките се процеждаше светлина. Входната врата бе наполовина отворена и от двете страни напираха тела и се бореха за надмощие. Лион и Руби се отправиха в обратната посока, към задната част на къщата, където полицаите бяха започнали да заковават кухненската врата.

Лион ги прокле и се хвърли към нея, блъсна я първо с рамо и гредата отхвърча, попадайки право в лицето на един от приставите. След това двамата изскочиха в градината, за да потънат в нощта, спънаха се в някакво стъпало, зад тях се разнесоха ругатни и някой запокити нещо тежко, може би чук, но то профуча покрай главите им и тупна в тревата. Никой не хукна да ги преследва, но Лион й помогна да прескочи десетина огради, преди да спре и да се просне на грижливо поддържана поляна, за да си поеме дъх край декоративно езерце и градинско джудже, стиснало въдица. Гласовете и ударите с чук все още се чуваха в далечината. Той потръпна. Няма нищо лошо в това да живееш в изоставена къща, когато си млад и си още сам. Ами по-късно? Какво става, когато си намериш половинката?

— Извинявай — започна той. — Не очаквах да дойдат тази вечер.

— Сега вече наистина си бездомник — отбеляза Руби и той се разсмя, притисна устни в нейните, а росата намокри коленете му, тя също се разсмя, пръстите му галеха красивото й лице. Беше луд по нея, дишаше заради нея, защото тя бе всичко, което някога бе искал.

До първия влак на метрото все още имаше часове.

Двамата се хванаха за ръце и поеха на запад по Марилебън Роуд. Ранобудните птички в Риджънтс Парк от дясната им страна вече пееха, небето започваше да изсветлява. Щеше да я изпрати до тях. Така бе намислил и не бе нужно да й обяснява. Лион искаше да е сигурен, че се е прибрала. Че си е у дома на сигурно място. Жива и здрава.

Прииска му се да разполага с някакви пари, за да отидат на хотел. Нямаше ли да е страхотно, ако разполагаше с пари за хотел, ако можеха да се гушнат в леглото и да останат там целия ден? Щяха да се целуват, да се притискат, да се чукат, докато силите ги напуснат. Нямаше ли да е страхотно, ако поне веднъж разполагаше с малко пари. Но щом не можеше да си легне с нея, поне можеше да я изпрати до тях.

И тъкмо тогава форд „Кортина“, пълен с момчета, спря до тях точно след огромния купол на „Мадам Тюсо“. Лион ги изгледа с неприязън. Бяха от онзи тип момчета, които бяха винаги готови да го сритат.

— Миличка, какво ще кажеш да те закараме?

— Накъде си тръгнала, миличка? Към Актън ли? Или към Ийлинг? Да не би да е Грийнфорд?

Руби погледна Лион извинително. Грийнфорд, точно така. Връщаше се в Грийнфорд към всекидневието си.

Сториха му се много познати — с тениски с къси ръкави, под които се подаваха бледи месести бицепси, косите им бяха щръкнали уж като на Род Стюарт, а късите кожени якета изглеждаха един размер по-малки. Но пък не бяха много пияни. А Лион не можеше да отрече, че са в нейната посока. Не можеше да каже нищо.

— Всичко е наред — успокои го Руби и докосна ръката му. Стори му се малко тъжна и много уморена. — Няма да ми направят нищо. Просто ще ме откарат до нас и ще ми поискат телефона. Аз ще им дам фалшив. Нали така, миличък?

Той кимна, защото не посмя да каже и дума.

Слънцето надникна над купола на „Мадам Тюсо“. След бурята предишната вечер бе изненадващо да види ярката светлина на августовския ден, да си спомни, че все още е лято. Слънчевите лъчи играеха по новата руса коса на Лион. Тя я докосна — горда от постижението си, и той не се сдържа и се усмихна. За пръв път в живота си имаше чувството, че изглежда добре. Може би дори повече от просто добре.

— И така — престраши се. — Извинявай за… нали знаеш. За всичко.

— Не се извинявай, беше забавно — отвърна тя. В нея имаше искреност и топлота, помисли си Лион. Беше красива, беше мъжко момиче, но тъкмо искреността и топлотата го бяха привлекли. Руби се засмя и Лион си помисли — да, красавиците. За тях всичко е лесно. — Беше различно — усмихна се.

Момчетата чакаха търпеливо в колата.