Тони Парсънс - Краят на нощта

Нощта преваляше.

От прозореца на главния редактор Тери виждаше как небето над доковете просветлява. Отнякъде се носеше тъжното проскърцване на влекач. Двайсет и един етажа по-надолу, зад херметически запечатаните прозорци, които не позволяваха никой да се самоубие, се виждаше реката, черна, блестяща, докато по-голямата част от града все още спеше, макар че по Имбанкмънт вече фучаха първите автомобили.

Още малко.

Тери се върна в офиса си и си оформи линия спийд на бюрото. Обичаше да ходи в офиса на Уайт, но не му беше приятно да взима там наркотици. Това щеше да е проява на неуважение. Залюля се на стола и загледа снимките по трите стени. На неговата се виждаше очуканото лице на Норман Мейлър.

Беше чул клюката за Мейлър и последната му сватба и я бе запомнил. Мейлър се чувствал депресиран, че трябвало да извърви пътя към олтара на следващия ден. Бъдещата му съпруга го попитала какво не е наред и той обяснил, че никога не е искал подобно нещо — брак, моногамия, да сподели живота си с живота на друг човек. Единственото му желание било да бъде свободен човек в Париж. Бъдещата му съпруга казала: „Гледай сега, Норман. Ако си свободен човек в Париж, накрая пак ще срещнеш някое специално момиче и ще се озовеш на същото място, където си днес“. Норман Мейлър разбрал, че това е истина. Разбра го и Тери. В тези кратки моменти на свобода, които понякога получаваш, ти винаги си търсиш начин да не си свободен, да принадлежиш на някого. Тръгваш да търсиш нови светове и ги откриваш в едно-единствено лице. Тери бе открил Мисти. Сега я бе загубил, и ето че бе отново свободен.

Смръкна още една линия, стана и обиколи празните офиси из редакцията, а сетне се зае да рови из шкафовете, разглеждаше снимки и непубликувани материали, които отразяваха историята на редакцията. „Джими Савил поздравява читателите на «Пейпър» и пожелава на всички весела Коледа и страхотна 1968 година: «Ще се виждаме в „Пийпъл“ всяка неделя, момичета и момчета».“

Все едно че бе заключен в музей след края на работното време, каза си той. През деня в „Пейпър“ цареше суматоха, отвсякъде се носеше музика, разгорещени спорове, разменяха се цигари с трева, а от стаята за прослушване се промъкваха непознати гласове. Кевин Уайт и някои от по-старите си крещяха. Непрекъснато влизаха и излизаха познати и напълно непознати — журналисти на свободна практика, музиканти, рекламни агенти, — търсеха работа, готови да приемат поръчка в замяна на безплатен наркотик или обяд, независимо дали ставаше въпрос за „Вайбрейтърс“ или „Дингуолс“.

Ако през деня влезеше в офиса на някой от колегите, можеше да завари Джоан Джет, седнала на бюрото да пърха с мигли и да помоли за огънче. Някои от журналистите спореха за качествата на плоча, излязла преди години — в първия работен ден на Тери той завари двама от по-старите, готови да се сбият заради разногласия за „Сарджънт Пепърс Лоунли Хартс Клаб Бенд“. Някоя от журналистките на свободна практика и някой от старите пушеха заедно трева, гушкаха се или обсъждаха новата плоча на Стийли Дан. Така беше през деня. Вечер тук всичко утихваше. Почти всичко.

Тери надникна през прозореца на стаята за прослушване. Скип Джоунс бе все още вътре, пишеше нещо с лявата си ръка, заобиколен от странна градина, от малка гора забравени цигари, закрепени на филтрите, около тях бе изпопадала пепел. Пишеше и изглежда нищо не го притесняваше. Тери почука леко по стъклото. Скип вдигна поглед, усмихна се срамежливо и кимна.

— Тери Уорбойс, шантава работа — подхвърли той, уморен до смърт, след като бе писал цялата нощ.

Тери влезе в стаята за прослушване. И се почувства неловко. Скип Джоунс все още го впечатляваше, просто защото бе най-добрият.

— Няма ли да се прибираш, Скип?

Скип поклати глава и впери очи в точка над рамото на Тери. Младежът реши, че Скип няма къде да отиде тази вечер.

— Реших да поостана — почувства се длъжен да обясни той. — Денят се очертава тежък.

Тери кимна.

— Заради Елвис, нали? Сигурно Уайт ще иска нещо специално за новия брой. — Остана шокиран, когато видя колко блед и измъчен е Скип. Предположи, че и той не изглежда много свеж и весел. — Ще напишеш ли нещо за Елвис, Скип?

Скип сви рамене.

— Може и да напиша. Може да напиша нещо за ранните дни в „Сън“. За Сам Филипс и момчето в червена риза, което искало да запише песен за мама. „Хубав рок довечера“ и плановете да стане шофьор на камион. Ще включа всичко това. — Скип се усмихна към точката над рамото на Тери. — Не съм сигурен, че искам да съм част от този процес на канонизиране. Не мисля, че е правилно да става така. Не казахме дори една добра дума за Елвис, откакто постъпи в армията. Сега се каним да го превърнем в — ами не знам — в нещо като трупа на Ленин на Червения площад. В нещо такова. Нали разбираш какво се опитвам да ти кажа?