Тони Парсънс - Краят на нощта

След това Рей явно бе заспал, защото се стресна със съзнанието, че трябва да си върви, макар никак да не му се искаше. Кой знае как сексът с нея го бе убедил, че ще успее да открие Джон Ленън. Сексът с нея го бе накарал да повярва, че е способен на всичко. Нахлузи панталоните си и за последен път си каза, че сигурно е страхотно да живееш с нея.

Тя се изправи в леглото, подпря се на лакът и потъна във водния матрак. Той й се усмихна. Не беше лесно да се изправиш на водно легло.

— Не си отивай — помоли тя и гласът й прозвуча дрезгав в тъмното, загубил твърдостта, която Рей бе забелязал в „Спийк“. — Остани тази нощ. Той ще се върне чак утре вечер.

Рей дръпна дрехите си.

— Не е заради него. Трябва да взема това интервю. Иначе оставам без работа.

Последва мълчание.

— Ако ме харесваше, щеше да останеш.

Той се разсмя.

— Разбира се, че те харесвам. — Седна на леглото, за да вижда лицето й. За да може и тя да вижда лицето му. — Луд съм по теб. — Тя се нацупи и го погледна със съмнение. Той се изправи и навлече тениската. — Мислех си, че не си щастлива тук, нали? Къщата е великолепна, но тя не те прави щастлива. — Събра кураж, за да го изрече. — Защо не си намерим квартира? Ще живеем заедно. Ти и аз.

Тя се изсмя и той се почувства наранен.

— Какво ще правим? — попита тя и старата твърдост се прокрадна в гласа й. — Ще живеем при родителите ти?

Той сви рамене. Не бе мислил чак толкова задълбочено.

— Ще си намерим апартамент. Стая.

— Стая ли? За гарсониера ли ми говориш? — Тя опипа нощното шкафче, след това драсна клечка кибрит и запали цигара. — Ти май наистина нямаш представа.

Рей си обу ботушите. Истина бе. Нямаше работа, нямаше къде да живее и нямаше представа за нищо.

— Май наистина нямам.

Само че мисълта не го оставяше намира — щеше да е велико да бъде с нея всяка вечер. Да, беше омъжена, но не обичаше съпруга си. И той не я обичаше. Всеки, който ти подари вибратор за рождения ден, не изпитва никаква любов към теб. Така че какво я задържаше тук? Тези… вещи ли? Така ли е, когато остарееш? Развиваш отчаяна нужда да се обградиш с вещи ли? Знаеше, че тя му е ядосана, задето си тръгва, така че не каза нищо повече.

Седна на леглото и дупето му пропадна навътре във водния матрак, докато обуваше каубойските си ботуши. Тя въздъхна, седна, без да прикрива малките си гърди, а в следващия момент се чу приглушено дрънчене и телефонът се озова в скута й, докато тя набираше номер, който знаеше наизуст. И точно тогава го обзе гняв към нея. Вбеси се, че тя не желае да живее с него, защото имаше нужда от всички тези боклуци, защото се лепна за телефона преди още да е излязъл от стаята.

— Аз съм — представи се тя и заговори с гласа, с който говореше с него. Рей я наблюдаваше, а лицето му се бе превърнало в маска. Затвори се в себе си. Какво друго да направи. Знаеше, че хората на неговата възраст често губят самообладание. Не и той обаче. Беше му по-лесно да не показва нищо. — Не, не съм с часовник — засмя се тя в слушалката, очите й блеснаха към Рей, а след това погледна настрани. — Какво? Нищо, абсолютно нищо. — Рей направи крачка към вратата на спалнята и усети погледа й. Нямаше да се разплаче пред нея. — Защо не наминеш? — попита тя. — Да, сега. — Чу се смях в нощта. — Хайде, де… знаеш, че искаш…

Рей я наблюдаваше от вратата, докосна устните си с ръка и помаха тъжно. Пръстите му все още лепнеха. Все още усещаше вкуса й.

— Ами… не — говореше тя. — Такива са момичетата като нея.

Рей излезе от къщата, тихо затвори входната врата и така и не видя как изражението й се промени.

— Слушай — каза госпожа Браун, когато го чу, че излиза. — Слушай, нека да ти звънна другата седмица. Сега е късно. Май ще легна да се наспя.

Беше застанал край пътя за Лондон, вдигнал пръст, за да спре приближаващ камион. Автомобилът дори не намали.

Мина полицейски патрул, огледаха го, двете ченгета му се ухилиха — безобидно хипи, изпуснало последния влак — а след това се отдалечиха. Настана тишина, обгърна го мъглата откъм реката и очите му се вдигнаха към небето, за да посрещнат първите лъчи на зората.

Приближи спортна кола. Беше жълт лотус „Илан“. Тя отвори вратата.

— И без това не ми се спи — обясни. Никога досега не я бе виждал толкова притеснена. Усмихна й се и му се стори, че лицето го боли от усмивки.

Тя натисна газта и колата профуча през покрайнините, а когато бяха на правия път към града, тя свали прозореца и изхвърли нещо, опаковано в хартия на звукозаписно студио „Арлекин“.