Тони Парсънс - Краят на нощта

Тери кимна и извади пакет „Марлборо“. Нямаше представа какво се опитва да каже Скип. Рок звездите умираха и тогава всички започваха да ахкат. Така беше и с Брайън Джоунс, и с Джими Хендрикс, и с Джим Морисън. Открай време е било все така. Замисли се за Били Блицън, останал сам, изоставен в „Уестърн Уърлд“, и за пръв път долови нещо отвъд блясъка на рокендрола. Долови пропилените усилия и възможности.

— Благодаря ти, мой човек — подхвърли Скип, когато Тери му предложи последната си цигара. Запали я, дръпна дълбоко, а след това я закрепи внимателно върху филтъра и веднага я забрави. Тери я погледна жадно. — Рокендролът се превръща в музейна култура — продължи Скип. — Също като джаза и рисуването. Нали така? Просто съществува, а ние стоим крачка назад и му се възхищаваме. След като Майлс Дейвис и Пикасо са били на този свят и са си отишли — или Елвис и Дилън, — какво повече може да се каже?

Тери погледна обложката на албума пред Скип.

— Какво ще кажеш за това? „Телевижън“?

— Ще има само бележка — въздъхна критикът. — Чудесна бележка, великолепна бележка, но ще бъде само кратка бележка. Кой ще бъде на първа страница следващата седмица?

Тери се почеса по главата.

— Елвис? Трябва да е Елвис.

— Младият Елвис. Елвис през 1956 година. Елвис по времето, когато се издига. Уайт няма да сложи Елвис от 1977 година на първа страница. Защо да плаши хората. Ще избегне блясъка в стила на Лас Вегас. Ще скрие шкембето, отгледано на средна възраст. Ще покаже Елвис като кльощаво хлапе, когато всичко е било пред него. Ще го представи като велик, но това ще бъде поредният пирон в ковчега.

Тери се замисли.

— Какъв ковчег?

— Ковчегът, в който е нашата музика — уточни Скип. — Ковчегът на рокендрола. — Марлборото на бюрото димеше. Скип го грабна, дръпна дълбоко и прокара кокалестите си пръсти през сплъстената си коса. — Не се връзвай с рокендрола, мой човек — предупреди го. — Хората започнаха да се отнасят към тази музика като към държавна служба — служба, дето ще си я вардиш, докато си жив. А това не е за цял живот. — Той се усмихна, погледна Тери и побърза да извърне очи. — Мислех, че тази вечер ще бъдеш с Даг.

— А — вдигна рамене Тери и се опита да се засмее, въпреки че сърцето му се сви. — Нещо не се получи както трябва.

Скип кимна замислено.

— Даг е неуправляем. Слага ръка на всичко, до което успее да се докопа. Става напълно луд.

— Не е това — отвърна Тери. — Няма общо с наркотиците. — Той замълча и огледа обложката на „Марке Мун“, която все още стискаше. Е, донякъде. Мисти… абе тя тръгна с него.

Скип се замисли.

— Ясно — въздъхна. — Ясно, мой човек. Даг и Мисти. Шантава работа.

— Мислех си, че ми е приятел. — Тери се опита да се засмее, но смехът остана да клокочи някъде в гърлото му. — В Берлин…

— Той не ти е приятел, човече — прекъсна го Скип неочаквано разпалено. — Даг не ти е приятел. Няма значение колко добре си се разбирал с него, докато си писал материала. Даг е рок звезда, мой човек. И от двайсет години да го познаваш, пак няма да ти бъде приятел. Не можеш да го наречеш истински приятел. Не е като Рей и Лион. Нито дори като Били. Защото ако напишеш за него дори едно малко и напълно незначително кофти материалче, отпадаш от класацията, мой човек, и никога повече няма да бъдеш допуснат до него. Можеш да се държиш приятелски с тези типове, но си оставаш приятел с онези на твоята възраст, с които започвате заедно. С такива като Даг е много по-трудно, те са с няколко обиколки напред. Истинското приятелство е с хората на твоя възраст, защото когато всичко се промени и вече не ви свързва единствено любовта към музиката, когато започнат да изникват други въпроси, когато се заговори за егото и за лимузини, за свирки, които правят разни кльощави манекенки, част от теб винаги ще помни откъде си тръгнал, и ти, и те знаете, че на времето сте искали да си говорите единствено за музика, да се запознавате с нови момичета, а не са ви пускали да влезете в шибаното „Спийкизи“. Рано или късно трябва да решиш дали искаш да си сериозен журналист или просто отрепка, която се мотае с групите и от време на време написва по нещо.

Скип говореше с горчивина и Тери си спомни галерията му във фотобиблиотеката. Там бяха подредени снимките на всички автори от „Пейпър“, все снимки, които публикуваха до името и заглавието на материала, ала Скип Джоунс си имаше цяла галерия. Тери често бе разглеждал тези снимки през нощите, когато се мотаеше из празната редакция. Скип имаше причина да бъде тук, Скип бе изживял живота, за който и той мечтаеше още докато беше пощуряло по музиката хлапе, което работеше във фабриката за джин и всяка сряда хукваше към града, за да си купи „Пейпър“ за осемнайсет пенса.