Тони Парсънс - Краят на нощта

Снимките на Скип. Скип с Кийт Ричардс в слънчева вила някъде в Южна Франция. Скип с Иги Поп в съсипана хотелска стая в Детройт. Скип и Даг Уд в мрачната съблекалня в „Раундхаус“. Ето го Скип тази вечер — приятел на звездите, най-добрият музикален критик на своето поколение, на което и да е поколение, — убиваше си времето в стаята за прослушване, нямаше къде да положи уморената си глава, а всичките му известни приятели се бяха пръснали по света. В този момент Скип се разсмя, сякаш всичко, за което говореха, бе просто една шега.

— Шантава работа. Старият Даг така и не се е променил. Опитал се е да изчука гаджето ти, така ли?

— Сигурно вече го е направил — отвърна Тери и усмивката му трепна, настроението му помръкна, когато си представи как Даг вади огромния си член с изпъкнали вени от кожените панталони и го насочва към Мисти. — И то не само веднъж.

— Не съм толкова сигурен — усмихна се Скип и остави цигарата, за да бръкне в джоба си. — Никога не е ясно какво ще направи Даг, дали ще ти предложи нещо за смъркане, дали ще те изчука, или просто ще захърка. — Усмивката му се стопи. — Нека бъдем реалисти, мой човек. Гаджето ти сигурно е опитало най-готиното чукане, дето може да си представи.

Тери съвсем се скапа. Най-готиното чукане ли? Как можеше да надмине подобно нещо?

Скип гледаше Тери право в очите. Беше само за миг, но този поглед разтърси Тери. Не си бе представял подобно нещо. Скип Джоунс наистина го бе погледнал право в очите.

— Въпросът е — продължи Скип — какво ще направиш ти.

Тери пристъпи от крак на крак.

— Ами, не знам. Какво мога да направя?

Скип извади най-различни хапове и започна да ги преглежда. Когато протегна ръка към Тери, на дланта му лежаха дванайсет шарени капсули.

— Дай ги на Даг — обясни Скип. — Прати му много поздрави от мен.

Тери погледна хапчетата.

— Какво е това?

— Просто ги дай на Даг и ти гарантирам, че ще мине доста време, преди да изчука отново приятелката ти. Или чиято и да е приятелка.

— Бившата ми приятелка — поправи го намръщен Тери. — Вече не ми е приятелка. Ти майтапиш ли се. Тя не означава нищо за мен.

Въпреки това пое хапчетата от Скип Джоунс и ги натъпка в джоба на мохерното сако, сякаш все още не бе убеден в думите си.

Лион сънуваше Бамби.

Странно, открай време си мислеше, че светът приема малката сърничка за най-захаросания продукт на Уолт Дисни. За Лион „Бамби“ бе като първото смръкване.

Заведоха го да гледа филма в „Одеон“ на Суис Котидж, когато бе на пет, и той преживя такава травма, че майка му го изведе разтреперан и разплакан още преди края.

Как бе възможно останалите момичета и момчета да си седят и да хрупат пуканки? „Бамби“ бе филм, където едно малко губи майка си, където светът потъва в пламъци и — онази част, която преследваше ожесточено Лион, докато се мяташе и потеше в спалния чувал — се превръщаше в ужас в мига, в който раят е осквернен.

Стресна се и понечи да стане. В същия миг разбра, че е истина. Ето че бяха дошли. Полицаите се опитваха да избият предната врата на изоставената къща, прозорците се сриваха навътре, крещяха мъже, жените пищяха, бебето плачеше.

В гората бяха навлезли хора.

Руби все още спеше до него, обгърнала кръста му с тънката си ръка. Лион я разтърси, дръпна ципа на спалния чувал и скочи, а голите дъски на пода му се сториха грапави като шкурка, докато се обличаше. Другата двойка в стаята вече бе полуоблечена и тъпчеха оскъдните си вещи в раниците. Навън бе все още тъмно, ала стаята бе осветена от луната и фаровете на десетки автомобили.

— Ставай веднага — подкани я той, тъкмо когато някаква тухла разби прозореца. От улицата долитаха гласове. Мъже крещяха нещо за клошари, готвеха се за битка, настройваха се. — Идват.

Само че не идваха.

Беше много по-зле.

От долния етаж се разнесе тропот, забиваха пирони в дървенията. Вътре в къщата се надигнаха гневни гласове, псувни, заплахи и викове от страх. Лион отиде до прозореца и забеляза обемисти сенки да пренасят дървени греди към къщата.

— Копелетата гадни — извика. — Искат да ни запечатат вътре.

Знаеше, че някой ден полицията ще пристигне, но все си представяше, че ще ги изритат на улицата. Много пъти си бе представял, че последната битка за изоставената къща ще бъде нещо като забележителна обсада — Лион ще бъде рамо до рамо с ветераните от парижките барикади и ще се впусне в ръкопашен бой с наетите главорези и момчетата в сини униформи. Щяха да се сражават за всяка стая — също като в битката за Сталинград. Сега му предстоеше да направи избор дали да остане в изоставената къща със заковани прозорци и врати, докато собственикът прецени, че са си получили заслуженото, или просто да хукне да се спасява. Ако беше сам, щеше да е различно. Само че той не можеше да позволи нещо да се случи на Руби.