Тони Парсънс - Краят на нощта

— Това не са просто нещица — продължи Скип. — Ако бяхме в „Дейли Уъркър“, тогава никой нямаше да го купи, никой нямаше да иска да рекламира в него, а ти, приятел, щеше да го продаваш по ъглите и пред портите на фабриките. Честно казано, броят на читателите му щеше доста да намалее. — Той потри очи и прокара пръсти през мазната си коса като на Кийт Ричардс. — Музиката я има не за да спаси света — каза Скип и думите поразиха Лион като светкавица. — Има я, за да спаси живота ти.

Критикът му се усмихна, личеше, че е изморен, но поне ръцете му вече не трепереха толкова силно. Лион знаеше, че трябва да започне да пише веднага, ако искаше да довърши материала, преди останалите да започнат да идват. Но пък му беше толкова приятно да си говори със Скип. И въпреки че все още не бе сигурен какво трябва да очаква от музиката и какво светът очаква от него, той се почувства по-добре.

Утрото напредваше бързо, затова той каза „Чао“ на Скип и се върна на бюрото си, вкара лист формат А4 в пишещата машина и се приготви да пише. След това се замисли.

Имаше много неща, които го дразнеха при Лени и „Райфенсталс“ — заиграването с фашистките символи, просташкото държание на сцената, елементарните песнички, които се опитваха да представят за нещо голямо. Най-много се дразнеше от надменното им самодоволство. Ако някой човек знаеше, че Лени Райфенстал е режисьор на „Триумф на волята“, вледеняващата възхвала на нацистка Германия, то тогава той със сигурност си падаше по нацистите. Ако това просто не те интересуваше, значи нямаше работа с тях. Лион посегна към клавишите.

Чувал ли си за „Триумф на волята“, драги читателю? Представянето на Лени и „Райфенсталс“ в „Ред Кау“ в дъждовната вторник вечер бе истински триумф на чекиджиите.

Не беше върхът, но пък звучеше достатъчно обидно. Слънцето вече грееше и се промъкваше през щорите и опушеното стъкло, той примижаваше и чак сега си спомни, че не бе спал цялата нощ. Лион си взе горещо кафе от автомата и не спря да пише, докато не докара материала до 500 думи. След това стана от бюрото, протегна схванатите си крайници и остави написаното на бюрото в кабинета на Уайт.

На път към асансьорите той надникна през прозореца в стаята за прослушване. Скип беше отпуснал глава на масата, лицето му бе извърнато встрани от вратата, заобиколено от фасове и нови плочи.

Изглежда спеше, затова Лион не му каза довиждане.

Рей си тръгна от парка и пое на изток по Оксфорд Стрийт, слънцето грееше пред него, караше го да замижава и се издигаше бързо. Счупените през нощта стъкла хрущяха под краката му.

Денят напредваше, ала армиите на нощта все още се мотаеха наоколо — безделници, отправили се по домовете си, работници с подпухнали очи, които се връщаха от нощната смяна — и се смесваха с първите забързани за работа по мръсните улици.

Рей ускори крачка, защото му се искаше да опразни бюрото си в „Пейпър“ преди останалите да започнат работа. Мислите, че не бе открил Джон Ленън, се смесваха с мисли за жената, която не можеше да напусне съпруга си. Имаше чувството, че някой е изритал сърцето му на улицата, но така и не бе сигурен кой е нанесъл най-силния ритник. Ако можеше да бъде с нея. Ако бе успял да открие Ленън. Ако знаеше как да постъпи правилно.

Вече бе прекалено късно. Нощта си бе отишла и единственото, което му оставаше, бе да прибере сувенирите и спомените, натрупани през последните три години — рекламна тениска на Емилу Харис, касетка С-90 с интервю на Джаксън Браун, снимка 8х10, направена от Мисти, докато се усмихваше срамежливо до Джеймс Тейлър, — и да се измъкне, без да се налага да си взема довиждане. Сбогуването щеше да разбие сърцето му. Не можеше да се сбогува с Тери, Лион и стария си живот. По-добре без сбогуване, реши той. Трябваше само да си тръгне.

За момент слънцето се скри зад магазините на Оксфорд Стрийт и пред погледа му се проясни. Пред него се бе събрала тълпа гологлави момчета, които се блъскаха и ритаха. Бяха облечени по последна мода — ниско остригани, в класически ризи на „Бен Шърман“, с тънки бели тиранти и бели панталони, които нямаха нужда от гладене, комбинирани с лъскави ботуши на „Док Мартенс“. Такива като тях имаше из целия град — новите скинари, които никога нямаше да се откажат от тениските на „Вивиън Уестуд“ и военните панталони. Рей сви към улицата, за да ги избегне.

Забеляза азиатче с очила и чанта „Адидас“ да върви към тях. Те подхвърлиха няколко подигравателни думи вместо поздрав и някой запя „Докторе, в беда съм, мили Боже!“ и в следващия момент грабнаха чантата на азиатчето и започнаха да си я прехвърлят, а хлапето се луташе между тях, докато те го държаха на разстояние. Златните им пръстени проблясваха на слънцето.