Тони Парсънс - Краят на нощта

Тери започна да съжалява, че му бе дал разслабителните.

Всички бяха толкова мили. Тъкмо това порази Рей. След първата секунда, в която се вцепени като парализиран, след като осъзна, че ще си отвори устата и ще заговори Джон Ленън, всички се погрижиха да му е по-лесно.

Отначало бяха само двамата — тази великолепна двойка, за която всички злословеха, — мъжът и жената, които показаха на Рей какъв трябва да бъде бракът. Както стоеше пред „Бланк“, Ленън му се стори почти срамежлив. Сякаш насън, сякаш омагьосан, притиснат от умората и въодушевлението, Рей разбра, че ще се получи, че е истина.

И го повика по име.

— Джон?

Изрече го така, сякаш бяха стари приятели, сякаш Рей го бе познавал цял живот — но той, разбира се, се чувстваше точно така, — а след това се представи — Рей Кийли — и каза за кой вестник работи — „Пейпър“, — и ето че Джон, човекът Джон Ленън от плът и кръв призна, че познава „Пейпър“ още от едно време, когато групата е започвала. Групата! Рей знаеше за коя група говори, как са свирели на ежегодния концерт на „Пейпър“ няколко пъти преди лудостта да ги принуди да престанат.

А Йоко му се усмихваше, Джон също се усмихваше и Рей не бе сигурен какво да направи, но тогава се появи някаква асистентка, не беше от звукозаписна компания, а постоянна асистентка, която да ги улеснява във всичко, и тя му се стори уморена, дори изтощена, но въпреки това Джон покани Рей да се качи да пие чай с тях, а Рей си помисли, че светът е чудесен.

Това бе неговият свят, времето му бе дошло, времето, когато един младок от музикален вестник можеше да се приближи до най-великата рок звезда на планетата и да прекара известно време с нея.

Рей разбра, че всичко е истина — и чувството за близост, което бе доловил на игрището, когато пееха песните на „Бийтълс“, и онзи свят на споделени чувства. Беше самата истина. Не беше заблуда, не беше преувеличение. Всичко, което бе доловил в музиката, се оказваше истина.

Докато минаваше през фоайето на хотел „Бланк“, Рей усети слисаните погледи — как ли се чувства човек, когато го зяпат на всяка крачка, по целия свят? Йоко го разпитваше за В-52, новата американска банда, за която Рей дори не бе чувал. Тери можеше да й отговори с най-големи подробности, но това нямаше значение, защото тук не ставаше въпрос за някаква надпревара, не беше нужно да се прави на готин или умен. Просто трябваше да бъде самият себе си. Качиха се с асансьора на последния етаж — Джон, Йоко, Рей и жената, която се водеше за лична асистентка — и Рей усети в гърдите му да се надига радост, каквато никога досега не бе изпитвал, тя заличи нервното напрежение, страха и смущението, задето не можеше да отговори на въпросите на Йоко за В-52. Беше подал ръка и Джон Ленън я бе поел. И сега се убеждаваше, че е бил прав, когато е повярвал в музиката им. Бил е прав да вярва още от самото начало.

Влязоха в стаята — макар да приличаше по-скоро на къща, тя не напомняше по нищо на хилядите други хотелски стаи, в които Рей бе влизал с музиканти. Беше безкрайна. Имаше дори пиано.

Седна на канапето срещу Джон, който се държа мило и сърдечно, смееше се и бе доволен, че може да поговори за музика с едно хлапе, което отказваше да се подстриже, а Йоко бе до него, огромната й буйна коса закриваше лицето й, но това нямаше значение. Асистентката се обади, за да поръча чай, и Рей се справи, защото го бе правил много пъти досега, защото за това живееше, заради музиката, тя бе най-хубавото нещо в живота му, единственото, което носеше смисъл.

И ето че гласът на Джон Ленън прозвуча, не много по-различен от гласа му в песните — странен, мъдър, звучен, мил, подигравателен, точно какъвто трябваше да бъде. Говориха си — как бе възможно Рей да се страхува, че няма да има какво да каже? След известно време, малко след като им сервираха чая, Джон Ленън се пресегна и включи касетофона на запис.

— Трябва да го пуснеш, Рей — каза Джон Ленън. — Никак не ми се иска да си загубиш работата, мой човек.

В кафенето бе пуснато радио. Лион не бе забелязал, докато броеше монетите за чая и сандвича с бекон.

— … погълнати от хора с различна култура — говореше някакъв глас. Женски глас, някак изкуствен и въпреки това убеден. Хем престорен, хем истински. — Не сме се заели с политика, за да пренебрегваме тревогите на хората. — Напорист, целенасочен, измамен. — Заели сме се с политика, за да се справим с тях.

Лион остана с отворена уста. Зяпна радиото и не откъсна поглед от него дори когато „Спри да измъчваш сърцето ми“ замени женския глас.