Тони Парсънс - Краят на нощта

— Кой беше това? — попита Лион, обзет от отчаяна нужда да разбере.

Дебелакът зад щанда в избеляла рекламна тениска отвърна:

— Елтън Джон и Кики Ди.

— Не, не, питам за жената. Жената, която говореше. Онази, дето разправяше, че ще бъдем погълнати.

Мъжът подаде на Лион сандвича с бекон.

— Маги Тачър — рече и погледна радиото с нескрито възхищение. — Крайно време беше някой да се застъпи за нас.

Лион бе шокиран, стисна сандвича с бекон като че да се задържи. Не бе предвидил подобно нещо. Дори не бе предполагал, че се задава. Интересът и усетът му към политическите партии се бе размил през последните години, докато продаваше списанието си „Ред Мист“ и ходеше по антирасистки митинги и представяния на „Клаш“. И ето че жената, оглавила консерваторите през последните осемнайсет месеца, не бе задействала радара му. А и как да стане?

Лион изхождаше от предположението, че правителството в момента е просто грешка, която ще си остане грешка. Все си представяше, че битката за бъдещето ще се реши по улиците.

Докато стискаше сандвича с бекон, той неочаквано видя едно алтернативно бъдеще в паралелна вселена, където водещата политическа сила изричаше пред страната — или поне пред по-голямата част от нея — онова, което хората искаха да чуят за имиграцията, за профсъюзите, за законите и реда, за приходите и спокойствието.

Нямаше да има скинари, „зиг хайл“ и нацистки фантазии. Никакви крайности. Просто различен начин на действие, който повличаше всичко по пътя си. И той знаеше със сигурност, че бащата на Руби с радост ще гласува за тази жена, за този неискрен и същевременно поразително искрен глас, който сякаш бе създаден да се обръща към цялата нация. Как бе пропуснал Лион да предвиди подобно развитие? Как е възможно да е бил толкова сляп?

В следващия миг тревогите му се насочиха другаде. В кафенето влезе Младши, последван от биячите си.

Посред бял ден „Псетата на Дагънам“ бяха гротескна гледка. Нескопосаният пиърсинг, правен в домашни условия, безопасните игли, пронизали плътта на носовете, устните и бузите, петната от бира, кръв и мръсотия по гърдите на тениските им без ръкави, гримът по клепачите — всичко това наистина правеше неприятно впечатление. На дневна светлина трите татуирани сълзи под дясното око на Младши изглеждаха като направени от маймуна с нажежено желязо.

Кафенето бе пълно със строителни работници, които се наслаждаваха на обилната английска закуска преди работа. Все корави мъже, склонни да се подсмихнат, когато се натъкнеха на сбърканяците, подвизаващи се по улиците напоследък. Само че дори яките бачкатори се навеждаха над пържените яйца и вестниците, когато минаваха „Псетата на Дагънам“.

— Не искам неприятности — обади се почитателят на Маги Тачър и Лион реши, че човекът говори също като барман от някой уестърн.

— Вън — обърна се Младши към Лион.

Младежът се надигна бавно от стола, сандвичът с бекон остана недокоснат, и ги последва навън. Никой не посмя да го погледне, защото бе обречен.

Младши се изправи пред жертвата си. „Псетата“ бяха застанали от лявата му страна. Други се подредиха от дясната, цялото братство надупчени с пиърсинг грозници.

Младши хвана главата на Лион с длани, почти любовно, след това го стисна за ушите. Накрая заби лицето му в предното стъкло на най-близкия автомобил. Шокът бе по-силен от болката, въпреки че парещите вълни ставаха по-мощни с всяка секунда. Нещо се бе разкъсало на челото на Лион, нещо топло и мокро гъделичкаше веждите му. Когато дръпнаха рязко главата му назад, той забеляза, че са го блъснали в предното стъкло на красива кола. Златист буик, с хромирани перки в краищата на задния капак и тапицерия на черни и бели петна. Все едно излязъл от песен на Бъди Холи, каза си Лион, или може би такъв бе автомобилът, който Елвис си е купил с първия набъбнал хонорар от Сам Филипс. Младежът имаше чувството, че някой кон го е ритнал в главата.

— Нещастници такива, толкова сте смешни — подметна Младши, все още стиснал ушите на Лион. — Чекиджийчета от средната класа, дето сте се набутали в „Пейпър“. „Бунтари без топки“, а? Значи аз нямам топки, така ли си решил?

— Това е метафора — изхлипа Лион. Болката, невероятната разкъсваща болка не му позволяваше да мисли трезво.

Младши не беше убеден.

— Въобразяваш си, че можеш да драскаш каквото ти хрумне и ще ти се размине просто така? Да не би да си решил, че си в някой колежански дискусионен клуб? Мислиш…