Тони Парсънс - Краят на нощта

— Няма ли да намалиш? — попита тя и в гласа й се прокрадна студенина. — Колата не е твоя, все пак.

— И какво ще направи твоят старец? Ще ме осъди ли?

— Тери — възкликна тя. — О, Тери! — Последва дълга въздишка. — Ти май наистина не разбираш. — След това изрече думите много бавно, сякаш бе на светлинни години пред него. — Бременна съм.

Той я погледна, недоумяващ дали това не беше някаква шега, номер или просто лъжа, ала Мисти гледаше право напред и в този момент всичко си дойде на мястото.

Спомни си хапчетата първата нощ. Тя не искаше да ги пие, и двамата се отнасяха небрежно към противозачатъчните средства, типично в стила на младежи, които не мислят за последствията.

Известно време пробваха с презервативи, но пакетчетата с по три им се струваха по-подходящи за петдесетте, затова се отказаха и от тях. Приемаха презервативите като бананите, Били Фюри и обръчите.

Чукаха се безгрижно месеци наред и тъй като не стана фал, те решиха, че няма и да стане. Но ето че се беше случило. Бебе. Дори не се бе замислял. Подобна възможност не му бе минавала през ума. Това бе проблем на другите, на по-възрастните. Бебе.

Тя изпищя и Тери обърна глава тъкмо навреме, за да види спряла полицейска кола, от която слизаше униформен, за да помогне на възрастна дама в мини морис да отбие по странична улица. Наби спирачки, буквално стъпил върху тях, надигнал се от седалката, докато полицейската кола се приближаваше неудържимо сред писъка на гумите и крясъците на Мисти. Тери притаи дъх и зачака хрущенето на ламарини и стъкла със сълзи на очи.

Бебе, помисли си той. Мъничко бебе.

Трясък така и не последва. Фордът „Капри“ застина на сантиметри от предния калник на пазителите на реда. Гумите изсвириха за последно, а двете ченгета се обърнаха, за да видят кой е маниакът, който за малко да сплеска автомобила им.

Тери стисна волана, пое си дъх и се опита да осмисли всичко — бебе , — докато наблюдаваше как полицаите слизат от колата и тръгват към тях. Знаеше, че ще го спрат и претърсят. Знаеше, че няма време да скрие наркотика, който носеше. Погледна Мисти и се разсмя. Бебе. Единият полицай пъхна глава през прозореца от неговата страна. Бяха млад и по-възрастен, също като на летището.

Накараха го да слезе от колата. Накараха го да даде проба за алкохол — да надуе балона силно, както трябва. Стана ясно, че не е пил. Поискаха да изпразни джобовете си, единият огледа шофьорската му книжка, докато другият го претърсваше. Пликчето с амфетамин сулфат беше във вътрешния джоб на сакото и остана незабелязано.

— Господине — рече по-младият. — Може ли да ви попитам защо карахте като обезумял.

Тери поклати глава. Светът се беше променил. Не можеше да го изрази с думи. Не можеше да обясни дори една незначителна част.

— Току-що разбрах, че ще ставам баща — отвърна. Замълча, за да осмисли думите. Ченгетата се спогледаха. — Отклоних очи от пътя, отклоних ги за броени секунди.

Двете ченгета се наведоха, за да погледнат Мисти, мило симпатично момиче на предната седалка, след това отново се вторачиха в Тери.

— Чудесно девойче — отбеляза възрастният и протегна ръка. — Честито.

Младият шляпна Тери по гърба.

— Спомням си, когато моята ми съобщи за първото — разсмя се той, а старият стисна дланта на Тери като в менгеме. — За малко да се задавя с бисквитите.

След това и двамата полицаи се усмихнаха, разсмяха се, потупаха Тери по гърба и се отдалечиха развеселени, изпълнени с добри чувства към света и може би дори към младите хора. Сякаш, реши Тери, току-що бяха научили, че младото поколение с нищо не е по-различно от предишните, въпреки неестествените коси и дрехите втора ръка. Може и да бяха прави.

Тери наблюдаваше със свито сърце безизразното лице на Мисти и за пръв път му хрумна нещо друго.

Ами ако тя не искаше детето?

Паркираха на улицата и седнаха край Жезъла на Клеопатра, за да наблюдават лодките по реката, небостъргача, където бе редакцията на „Пейпър“, най-високата сграда в тази посока.

— Още си много млад — подхвърли тя. — Прекалено млад, за да имаш дете.

— Така е — съгласи се той. Вече нямаше напрежение между тях. Съществуваше само тази връзка, тази невероятна връзка, в която бяха нещо повече от любовници и много повече от приятели. Сякаш никога вече нямаше да бъдат толкова близки с друг.

— Отговорността е огромна — продължи тя.

— Знам — съгласи се той отново. — Отговорността наистина е огромна. Бебе. Боже!