Тони Парсънс - Краят на нощта

След това тръсна шишето с всички сили. Тъй като капачката не бе добре завинтена, гъстият кафеникав сос се плисна като нещо, изстреляно в космоса от Кейп Канаверал. Пльосна на масата непосредствено зад Лион и от шумните възклицания из кафенето той разбра, че не е попаднал където трябва.

Лион се обърна и видя носач на месо, в очите му се таеше насилие, сосът бе оплескал обръснатата му глава. Беше колкото висок, толкова и широк, а мускулите на ръцете му бяха набъбнали след двайсет и пет години на тази работа.

Лион видя мускулите ясно, защото мъжът се надигна от мястото си, не направи никакъв опит да избърше соса, който капеше в очите му, докато навиваше ръкавите на оплесканата с кръв бяла престилка.

В този момент Лион Пек престана да се тревожи чак толкова много за работниците.

Бащата на Тери вече бе стар.

От прозореца на хола Тери го наблюдаваше как приближава по улицата след края на нощната смяна. Имаше вид на човек, който влачи товар, трупан години наред, след себе си.

Изтощен бе от работа, изтощен бе от тревоги по сина си, изтощен бе от годините, които не прощаваха. Бе вече старец на четирийсет или петдесет, или на колкото там беше.

Майката на Тери се усмихна на сина си, когато чу превъртането на ключа. Даде знак, че трябва да пазят тишина, и тримата. В следващия момент старият застана на вратата, все още облечен в бялата престилка и с шапката на френски легионер, мигна, когато видя съпругата си, сина си и приятелката — на малкия, Мисти.

— Сигурна съм, че няма да се сетиш — започна майката на Тери, сякаш пазеше новината отдавна. — Изобщо няма да се сетиш, дядо.

Да, баща му наистина изглеждаше безкрайно остарял напоследък. Щом чу новината и започна да осъзнава за какво става въпрос, милото изтощено лице се озари от усмивка и Тери знаеше, че тази усмивка ще се задържи години наред.

Кабинетът на главния, беше препълнен, ала се чуваше единствено металното стържене на шпулата в касетофона на Тери и напевният глас на Джон Ленън.

— Опитал съм какво ли не — макробиотика, трансцендентална медитация, обръщал съм се към Библията… всички гурута ти казват едно: „Не забравяй момента. Сега си тук.“

Главният редактор беше пред припадък. Кевин Уайт живееше за тези моменти. Всички щяха да полудеят, когато чуеха този запис. Момчетата от Флийт Стрийт щяха да дотърчат пред вратата му.

— Разпадането на бандата… смъртта на Брайън, успешните изяви на Пол… Ринго прави най-добрите соло изпълнения…

Кевин Уайт разлисти нахвърляните на ръка бележки на Рей, поклати глава и по лицето му бавно плъзна усмивка. Ленън продължаваше да говори. Умееше да говори. Изглежда имаше нужда да излее всичко, да го сподели, да признае нещата такива, каквито са. Умееше да си признава, да описва цялата лудница, в която е живял още от самото начало.

— Бяхме доста зализани… извън Ливърпул, когато ходехме на юг в кожените си дрехи, а собствениците на дансинг холовете не си падаха особено по нас… мислеха, че приличаме на бандюги. Така че се наложи да послушаме Ъпстийн: „Слушайте сега, ако сложите костюми…“ Да ти кажа, Рей, всички си падаха по костюмите. Докарваш се в хубав черен костюм, човече… Много обичахме кожените дрешки и дънките, но ни трябваха костюми. „Дадено, мой човек, ще облека костюм.“ Брайън беше лицето ни, той ни продаваше. Ще забележиш друга шантава страна на живота — това може и да съм го прочел някъде, — самоуките хора обикновено си имат някой образован, който да върви пред тях и да се разправя с останалите образовани… Искаш ли още чай? Сигурен ли си?

— Ти съзнаваш ли какво е това, Рей — попита Уайт. — Ексклузивно за цял свят.

Рей кимна и се усмихна немощно. Изведнъж се почувства като изцеден. Имаше чувството, че може да спи поне хиляда години. Прииска му се да се сгуши под чистите бели чаршафи с нея — с госпожа Браун, макар вече да не мислеше за нея като за госпожа Браун. Тя бе Лиз — родителите й ходили да гледат Елизабет Тейлър в „Нешънъл Велвет“ на първата си среща, — тя вече не бе просто съпругата на друг, това бе името й. Отиваше й.

След това заговори Йоко.

— Аз не съм от тези, които искат да изгорят „Мона Лиза“. Това е най-съществената разлика между мен и революционерите. Те искат да горят църкви. Аз нямам подобно желание. Предлагам да превърнем „Мона Лиза“ в нещо като риза. Да променим стойността й.

— Да превърнем „Мона Лиза“ в нещо като риза — изкиска се Уайт. — Това ми хареса.

Добро ли беше интервюто? Рей не можеше да прецени. Да превърне „Мона Лиза“ в риза — това са тъпотии, нали? Направо откачена работа. Ала се бе случило. Това бе най-важното. Накрая всичко се оказа лесно. Да не говорим, че всички бяха толкова мили. А като се връщаше назад, Рей си каза, че е съвсем в реда на нещата да се приближи до най-великата рок звезда на света, да се представи, а след това да седнат и да поговорят. Нали светът бе за споделяне на мисли — и Джон Ленън бе на същото мнение.