Тони Парсънс - Краят на нощта

Рей Кийли се бе приближил до Джон Ленън с обич в погледа — поклонник, почитател, убеден вярващ. Как бе възможно идолът му да откаже? А Ленън се държа много мило. Бе дори по-мил, отколкото трябваше.

— Не може да е на първа страница — заяви един от по-старите, който така и не успя да прикрие презрението в гласа си.

Кевин Уайт се отнасяше към Рей като към дете чудо от мига, в който той се върна с интервюто, ала старчоците бяха неестествено вкиснати, сякаш Рей ги изнудваше.

Главният кимна.

— Всяка друга седмица щяхме да го сложим на първа страница — обясни Уайт почти извинително. — Тази седмица възможността за първа е само една.

— Мислех за Елвис през ’56-а — заяви един от дъртите и потропа с молива си по бележника. — Една от класическите снимки на Алфред Уъртаймър. Усмивката в пълен блясък. Заглавие — „ЗАПОМНЕТЕ ГО ПО ТОЗИ НАЧИН“. „Този“ да влезе в курсив.

Уайт кимна замислен.

— Вчера Елвис беше дебелак, когото да те е срам да гледаш, продължи да се пъне на сцената двайсет години повече, отколкото трябваше — рече. — Не беше същият, след като влезе в армията, дрън, дрън, дрън. Днес той е мъченик в света на рокендрола, бог, безсмъртен. Беше ни отнет прекалено рано.

— Това е жестоко — вметна Рей.

— Такъв е шоубизнесът — подсмихна се един от старите.

Касетката продължаваше да се върти.

— Тайната ни е, че сме истински Ромео и Жулиета.

И да ти кажа, най-важното е, че всички са по двойки. Всички живеем по двойки. Ако всички двойки по света се възприемат като нас и прегърнат нашите идеи, какъв процент от населението ще бъдат?

— Ами…

Рей се сви, когато чу собствения си колеблив глас.

— Ти разбираш ли какво си направил? — обърна се Уайт към него и постави тръпнеща ръка върху касетофона. — Осигури си работа за цял живот. За цял живот. Ти си журналистът, взел интервю от Ленън насред Лятото на омразата. — Уайт се усмихна гордо на Рей, сякаш нито за миг не бе преставал да вярва в него. — Ще получаваш безплатни плочи дори когато станеш на четирийсет. Помисли си само.

Рей усети всички очи в стаята да се впиват в него и долови завистта им. Това ли искаха всички? Това ли бе искал снощи? Да получи обещанието, че циркът никога няма да замине без него. Може би се дължеше единствено на нервно изтощение, но не бе толкова щастлив, колкото си мислеше, че ще бъде.

Безплатни плочи, когато е на четирийсет… Защо тази мисъл го потисна толкова силно?

Това бе единствената работа, която някога бе искал, защото не я чувстваше като работа. И въпреки това възможността да достигне средната си възраст между тези стени го изпълни с неподправен ужас. Може би просто му се налагаше да легне и да се наспи, час по-скоро. Или причината бе, че неговото и предишното поколение обръщаха прекалено много внимание на младостта, и мисълта да остарееш изглеждаше немислима. Немислима беше, ако и да ти обещават безплатни плочи на четирийсет.

— Животът е прекалено кратък — казваше Ленън и внезапно се чу щракване, когато касетката свърши. „Животът е прекалено кратък“ и след това го нямаше.

В този миг секретарката на Уайт се втурна в стаята. Правеше нещо, което никой не би си позволил да извърши в редакцията на „Пейпър“, където всички трябваше да бъдат непукисти.

Плачеше.

— Скип — изрече през хлиповете.

Зелени стръкчета надигаха глави сред разрушената Ковънт Гардън сякаш даваха обещание за настъпващи по-добри времена или просто отрано предупреждаваха за предстоящия хаос, за опасността старата дивотия да си пробие път.

Не, помисли си Тери Уорбойс. Нека бъдат по-добри времена. Човек трябва да вярва в хубавото.

Беше застанал пред „Уестърн Уърлд“. Клубът бе различен на дневна светлина. Не беше нищо повече от дупка в стената, а угасеният неонов надпис изглеждаше безличен и мръсен. Сякаш мястото бе затворено от години, не от няколко часа.

Ненадейно Тери забеляза свита пред вратата фигура. Сакото в червено, бяло и синьо бе разкъсано. Умника примигна сякаш изтръгнат от омагьосан сън.

— Това ли беше? — попита.

— Да — кимна Тери. — Струва ми се, че това беше, Брайън.

Тери вече бе обзет от носталгия по клуба. Замисли се за нощите, когато бе влизал в мазето с тътнеща музика, когато спийдът пулсираше във вените му, спомни си лицата на приятели и красиви непознати, които се появяваха от мрака.

Мисти бе отишла в „Пейпър“, за да занесе снимките на Даг Уд, а той нямаше нищо против, защото се нуждаеше от време, за да помисли. Преди всичко бе различно.