Тони Парсънс - Краят на нощта

— Знам го „Кларидж“ — призна Рей. — Него го знам.

Тя се изкиска.

— И какво си правил в „Кларидж“? Да не би да си пил чай с кифлички?

— Не — призна Рей. — Интервюирах Боб Дилън.

Тя изви изящно оформените си вежди. Остана впечатлена и не го скри. Хората винаги се впечатляваха, когато им кажеше кои известни личности познава, макар Рей да не разбираше защо реагират по този начин. Гениалността не беше заразна. Да не говорим, че така и не успя да измъкне смислено изречение от Дилън — Рей направо се беше поболял от нерви, а трябваше да вади с ченгел думите на Дилън. Този брадат мъж на средна възраст искаше да се отърве час по-скоро от него.

Уайт беше пуснал материала на първа страница, защото Киселия Пийт имаше успешна концертна снимка, а и защото Дилън настояваше за първа страница. Но пък статията беше пълен боклук. Хората се залъгваха, че ще се променят, ако имат възможност да дишат същия въздух като големите звезди. Рей знаеше, че не става така. Джон Ленън нямаше да успее да го спаси. Джон Ленън нямаше да спаси никого.

— Така — рече жената. — След като си интервюирал Дилън, значи няма да имаш никакъв проблем с Джон Ленън.

— Тогава беше различно — заоправдава се Рей. — Интервюто беше предварително уговорено. Не е толкова лесно, когато ти се налага да се справиш сам.

— Само че ти не си сам — подхвърли тя.

Двамата се усмихнаха един на друг. Истина беше. Тя действително много му помогна. Ако трябваше да обиколи и петте хотела сам, Джон Ленън щеше да е на „Хийтроу“, преди Рей да успее да измине и половината път. Докато тя завиваше по празните улици на Уест Енд, Рей усети как в гърдите му се загнездва отчаяние. Тая работа просто нямаше да се получи. Защо се заблуждаваше? Никога не е бил истински журналист, а просто хлапе, което си падаше по музика.

— Както и да е — продължи госпожа Браун, когато минаха покрай самотния вход на последния хотел. — И без това „Бийтълс“ бяха простаци, които се правеха на джентълмени, а пък „Стоунс“ бяха джентълмените, които се представяха за простаци. — Усмихна се по странен начин и погледна изкосо към Рей. — Ти знаеш ли, че между нас с Брайън имаше нещо? Бях още малка. Съпругът ми казвал ли ти е?

— Брайън Джоунс ли? — попита Рей. Остана слисан. Красивият Брайън, който свиреше на китара. Красивият Брайън, открит да се носи мъртъв в басейна си. Той бе част от историята. Този път Рей остана впечатлен. Все едно му бе казала, че е спала с Наполеон.

— Запознахме се в клуба, в който започнаха — хотел „Стейшън“. — Тя се засмя тихо при спомена. Иланът летеше отново по Парк Лейн. Тази улица изглежда много й допадаше. Да не говорим, че бе почитателка на високите скорости. — Хотел „Стейшън“, Кю Роуд, Ричмънд. Неделните вечери. Случи се през 1963. Аз бях на… колко? На четиринайсет! Той, разбира се, имаше много момичета. Съпругът ми никога ли не е споменавал? Години наред направо се побъркваше от тази мисъл. Все си ме представяше с Брайън.

Рей поклати глава.

— Съпругът ти никога не те е споменавал. — Опита се да смекчи думите си. — Всъщност ние говорим единствено за бандата му и как вървят нещата. Затова не говори за теб.

Тя се изсмя тъжно.

— Не, разбира се. Когато сексуалната ревност отшуми, жената разбира, че е бита карта. А после започват да ти подаряват секс играчки за рождения ден.

Той не знаеше какво да отговори. Усещаше, че госпожа Браун не очаква да чуе мнението му. Затова замълча. Тя въздъхна, сякаш за една вечер й стигаше.

— Ако искаш, мога да те закарам до вас. Къде живееш? Сам ли си в апартамент?

Рей поклати глава.

— Ще се поразходя малко.

Тя се намръщи.

— Нали не си в някоя от онези изоставени къщи?

Рей започна да се притеснява.

— Все още живея при нашите. Поне допреди да ги зарежа.

— И кога го направи?

— Преди около два часа.

Жената се разсмя и Рей чак сега осъзна колко много я харесва. Под привидната твърдост тя бе прекрасна. За миг се почувства объркан — любезната й помощ да открият Ленън, начинът, по който лицето й се озаряваше, когато се смееше, удоволствието да обикалят Лондон посред нощ в жълтия лотус „Илан“. Никак не му се искаше да се мотае сам по улиците.

— Значи ще трябва да те заведа у нас — реши тя.

Изоставената къща се открояваше на лунната светлина също като самотен Ксанаду. Тук някога са били вложени много пари, било е преди години, ала сега фасадата на огромната бяла постройка бе осеяна с черни пукнатини. По голите прозорци на втория етаж трепкаха светлини на свещи, някой бе запалил огън, блестеше включен радиатор. Чуваше се плач на бебе.