Тони Парсънс - Краят на нощта

— Джон! Джон! Насам, Джон!

— Погледни насам, Джон! Погледни насам!

Рей се ококори, пулсът му запрепуска, защото го видя, просто го зърна през обезумялата тълпа — Джон Ленън от плът и кръв. Та това бе Джон! Косата му бе по-къса, отколкото Рей предполагаше, почти къса, освен това бе по-слаб, може би истински слаб за пръв път през живота си. Рей усети как полита напред, нечий лакът го перна през лицето и той също заблъска с ръце и лакти. Нямаше да пропусне този шанс.

Успяваше да го види през отблясъците на светкавиците и размаханите ръце, наистина беше той, с кръгли очила, дънково яке и дънки — също като мен, помисли си Рей, — а до него ситнеше дребна жена с ореол от черна коса. Със сигурност беше Джон Ленън. Рей Кийли забрави да диша, беше се покачил на първото стъпало на някаква стълба и вече виждаше ясно. Стъклата на очилата му проблясваха като сфери заради светкавиците.

— Какво ще кажеш за смъртта на Елвис, Джон? Нещо да кажеш?

Елвис е мъртъв?

През блясъка на светкавиците и непрекъснато надигащите се рамене на фотографите, Рей забеляза нещо, наистина видя, но го мерна само за миг, а след това то изчезна, очилата отново заблестяха заради светкавиците, а Джон и Йоко се пъхнаха в ролс-ройса, който чакаше с мъркащ двигател до тротоара. Само че Рей успя да го забележи в очите му, но не бе сигурен дали не греши. Беше… мъка.

Преди Елвис, бе казал Ленън, когато бе млад, нямаше нищо.

Сега героя на Джон го нямаше, а Рей дори не бе разбрал за Елвис. Рей бе сигурен, че Джон също не е знаел. Героя на Рей Кийли също го нямаше. Ролсът подкара бързо, а двама от по-напористите фотографи го подгониха, насочили фотоапаратите към прозорците, както правеха, когато превозваха известни затворници, помисли си отвратен Рей, някой, когото отвеждаха на съд. Останалите фотографи вече се бяха отказали, смееха се, оплакваха се, всички бяха весели, след като се бяха докопали до плячката си, дори жената и биячите се усмихваха, сякаш бяха получили няколко секунди, за които щяха да говорят цял живот. Единствено Рей имаше чувството, че се е провалил.

Застана разтреперан на червения килим, ала никой не му обърна внимание. Беше го открил и го беше загубил. Нима си въобразяваше, че ще успее да се приближи повече от опитните репортери? Всичко бе свършило.

— Рей? Ти си, нали?

От „Спийкизи“ излезе жена. Слаба, красива, с дълга черна коса. Беше с впити розови дънки, кожено яке и високи токчета. Шантаво, но шикозно облекло. Беше десетина години по-голяма от Рей. Може би в края на двайсетте. Усмихваше му се.

— Не ме помниш, нали?

Той кимна.

— Напротив, помня ви.

Наистина я помнеше. Беше омъжена за мениджъра на една от най-великите банди на света. Беше мила. Беше фенка на „Ролинг Стоунс“, спомни си Рей. Една от онези жени, твърдо убедени, че най-важният е Брайън Джоунс.

Бандата на съпруга й бе извървяла доста път. Започнали като рок банда, която пеела по кръчмите с много хъс ритъм енд блус, отначало в „Нашвил“, в клуб 100 и „Дингуолс“, а после няколко хитови сингъла ги изстреляли към звездите.

Рей бе писал материал за тях след триумфалното им турне в Америка, където бяха пели по баскетболни игрища и стадиони пред колежанчета, които не спирали да пищят: „Охо! Рокендрол!“ и вдигали високо запалки над главите си, сякаш се опитвали да съхранят духа на „Удсток“, пренесъл се в седемдесетте.

Личеше, че жената е богата, а Рей знаеше, че наистина има пари, защото новата музика бе нашумяла прекалено късно, за да съсипе бандата на съпруга й. В края на партито след приключването на турнето дребният заядлив мениджър бе казал на Рей, че вижда развитието на бъдещата кариера на бандата като поредица от концерти из колежите в Щатите. Англия е мъртва, заяви тогава той. Тя е за Джони Ротън.

Рей се запозна с жена му на същото парти, на покрива на хотел с изглед към Сентрал Парк. Същата вечер имаше кокаин до насита, коктейли с текила и беше страшен кеф, а тя му се бе сторила приятелски настроена и много отегчена. Поговориха за музика, но не споменаха бандата на съпруга й. Обсъждаха „Стоунс“. Сега, както бяха застанали пред „Спийкизи“, тя му се стори разсеяна и неспокойна, сякаш току-що й бяха откраднали нещо.

— Госпожо Браун — започна Рей. — Как сте?

Тя кимна и не обърна никакво внимание на въпроса му.

— Видя ли Ленън? — Беше красива, но в чертите й прозираше твърдост и Рей си каза, че сигурно е така с всички богаташи. Човек би могъл да си помисли, че парите те размекват, ала доколкото Рей успяваше да прецени, май беше тъкмо обратното. И при съпруга й бе забелязал същото.