Тони Парсънс - Краят на нощта

Тя му каза името си.

Тери имаше чувството, че е турист в собствения си живот.

Фабриката не се бе променила. Металното стържене и тътенът, които извираха от дълбините, създаваха у него впечатлението, че бе попаднал на кораб, плаващ в нощта, а мирисът на овес се смеси с уханието на боровинки.

Запита се какво ще стане с нещата й. В миналото раздялата бе лесна работа. Момичетата, които познаваше, живееха при родителите си. Когато връзката приключеше, нямаше нищо за уреждане. Всеки поемаше по своя път, а месеци по-късно, когато се видеха случайно, тя носеше годежен пръстен от друг. Засичаха се из паркове, мерваше ги в нечий автомобил, а след това всичко отминаваше. Нещата бяха много сложни, когато двамата живееха заедно. Имаше куп работи за уточняване.

Тя бе донесла сакове, пълни с фотоапарати, филми, лещи, кашони с материали. Имаше плочи на Ник Дрейк и Тим Бъкли, и Пати Смит. По масичката се търкаляха книгите й за американския фотограф и фотожурналист Уиджи и фотографите Жак-Анри Лартиг и Доротея Ланг, Гардеробът бе пълен с рокли, изрязани бикини, яки ботуши. Разни стъкларии, купени от „Хабитат“, проблесваха тук-там. Беше докарала всичко това в апартамента на Тери, натъпкано в багажника, нахвърляно на задната седалка на форда „Капри“ на баща й. Тери избърса очи и огледа фабриката. Сигурно щеше да си изнесе нещата по същия начин, по който ги бе донесла. Не искаше да е там, когато това станеше. Не искаше да вижда.

Спомни си кога се пренесе. Вечерта беше започнала както всяка друга вечер в края на 1976. Годината си отиваше, за да отстъпи място на 1977 — с пътуване заради турнето на една банда. Случи се няколко седмици след концерта на Били Блицън, няколко седмици след като тя почука посред нощ на вратата му, за да потърси убежище. Той се опитваше да спре да мисли за нея. И двамата се бяха върнали към живота си в Лондон. Тя си имаше жененото гадже, а той отново се зае с флиртовете по за една нощ и приятелите. Имаше си достатъчно забавления. Тери никога не си стоеше вкъщи. Защо да си стои вкъщи?

— Грабвай си парцалките — каза той на Рей една вечер. — Ще те заведа да чуеш една нова музика и знам, че много ще ти хареса.

На приземния етаж на небостъргача, където имаше прашен малък магазин, в който предлагаха евтини сувенири на малцината туристи, които пресичаха реката, за да видят катедралата „Саутарк“, Тери и Рей видяха Лион да се пазари със собственика азиатец и да сочи избеляла от слънцето тениска на витрината.

— Не можеш да продаваш такива боклуци — това си е жив расизъм — убеждаваше го Лион. — Разбираш ли какво ти говоря?

Причината за разправията трябваше да прилича на реклама на банда. „Адолф Хитлер — европейско турне: 1939–1945“, пишеше на тениската под самодоволния лик на Хитлер. Следваха страните, все едно бяха местата, обиколени по време на турнето. „Полша, Франция, Холандия, Италия, Унгария, Чехословакия, Румъния, Русия“.

— Това то чиста проста мода — протестираше собственикът. — Това носи.

— Нищо подобно не се носи!

— Ти действа зле на бизнес — възмущаваше се азиатецът. — Ти момче носи неприятности. Ти вън от магазин.

— Хайде, тръгвай, момче, дето носи неприятности — хвана го за ръката Тери. — Ще те заведа да послушаш музика, която ще ти хареса.

Качиха се на метрото до „Одеон“ на Хамърсмит, където името на Тери бе записано и имаше право да доведе придружител. Той поговори с рекламния мениджър от „Мъркюри“ и успя да вкара и двамата. Вечерта беше страхотна — на сцената излязоха Том Пети и „Хартбрейкърс“, една от новите банди, която допадна и на тримата. Бяха достатъчно бързи и яростни за вкуса на Тери, подвижни и дългокоси, както ги харесваше Рей, и носеха нещо от звученето на Дилън, за да остане и Лион доволен. Те размахваха юмруци във въздуха и пееха „Американско момиче“ и „Провал“, и „Роден блус“ и „Всичко, което е рокендрол“, и макар Тери да каза, че истинските „Хартбрейкърс“ са бандата на Джони Тъндърс, в тези изпълнители имаше нещо красиво — сякаш бяха чули подобно звучене по пиратска радиостанция някога в детството си, ала музиката им бе нова. Докато се прибираха с такси към апартамента на Тери, тримата не спряха да спорят.

— Прекалено традиционно ми се струва, татенца — говореше Лион, докато другите двама му се присмиваха, защото не бе спрял да реве „Американско момиче“ с по-силен глас от приятелите си.

— Нали мразиш хипитата? — обърна се Рей към Тери, докато се влачеха по вмирисания коридор към евтината гарсониера. — Мразиш всички хипита!