Тони Парсънс - Краят на нощта

Лион танцуваше — което означаваше, че се поклаща скромно и замислено с нахлупена шапка, вирнал показалеца на дясната си ръка, сякаш искаше да привлече вниманието, за да каже нещо важно, ала на никого не му пукаше! Това му беше най-готиното на „Голдмайн“. На никого не му дремеше дали си супер, дали правиш каквото трябва, или просто се отнасяш към танца като към дишането! Точно това му харесваше тук — харесваше му и още как!

Заведението се превърна в отделен свят. Така беше. Имаше и танцьори, и яки типове, и надути типове, всеки си имаше свои стъпки. Въпреки това оставяха малко място и за Лион. Усещаше, че има място и за смотаняци като него, които не умеят да танцуват. Просто ти трябваше малко самоувереност, за да направиш първата стъпка на дансинга. За Лион това бе като да прекрачи ръба на отвесна скала. След като го сториш, няма връщане назад.

Танцуването — нещо, което на Лион открай време му се струваше физически невъзможно, също като летенето — сякаш се превърна в нормално човешко усилие в „Голдмайн“. Танцуваше обзет от безпокойството и обърканата неувереност, когато спийдът преставаше да действа, танцуваше, за да се отърве от неблагоприятния остатъчен ефект на наркотика, танцуваше, вече преминал от другата страна.

Лион танцуваше в ритъма на плочи, които не бе слушал никога — музиката бе чудесна! Тътенът на фънка му се струваше лек и нежен като воал, гласовете звучаха възторжени като ангелски хор — та това бяха певци, които наистина имаха впечатляващи гласове, тренирани в църковни хорове, по улични ъгли — и попадна в плен на магията на момичето пред него. Тя го удивляваше. Тя го караше да се чувства като парализиран. Само един поглед към това лице го караше да се вцепени, а езикът му не можеше да помръдне от притеснение. Тя улесни нещата.

Докато си почиваха между танците, отидоха на бара, за да си поръчат по един коктейл с водка (за него) и „Бакарди“ с кола (за нея), тя бе толкова непринудена, държеше се толкова естествено, че нито езикът, нито краката му можеха да останат неподвижни завинаги.

— „Есенното злато“ подчертава костната структура на човека — обясняваше момичето и се оказа, че ги разбира тези работи, че с това си изкарва прехраната — подстригваше, оформяше прически, боядисваше коси в салон, наречен „Коса и стил“. Внимателно повдигна крайчето на шапката му, за да прецени „Есенното злато“. Лион отстъпи назад.

— Стига, де — сгълча го тя и се усмихна по своя специален начин. Лион не можеше да разбере дали флиртува с него, или просто се държи приятелски. — Не бъди толкова срамежлив.

— Добре — примири се Лион и се усмихна като глупак.

И тогава — колко естествено беше всичко при нея — Лион последва най-красивото момиче на света отново към естествената й среда. Двамата се върнаха на дансинга.

Времето отлетя незабележимо. Светлините се отразяваха в кристалната топка, която бавно се въртеше на тавана, разпращаха разноцветни светкавици по лицето й, което бе сигурен, че ще помни чак до смъртния си одър.

Тя танцуваше с леки поклащания — пристъпваше ситно-ситно на високите си токове, почти не се движеше, но кой знае защо на Лион му се струваше, че танцува великолепно, — косата й се стелеше около лицето, по някое време тя я отмяташе назад с усмивка, усмивка, отправена крадешком, сякаш току-що си бе спомнила къде се намира, сякаш й се бе случило нещо приятно и забавно. Беше съвършена. Много по-съвършена от Сибил Шепърд, реши Лион.

Имаше и още нещо — тя се бе сляла с музиката. Лион танцуваше за пръв път в живота си и винаги когато чуеше отново тези невероятни песни — разкази за съсипан свят или за свят, превърнат от любовта в съвършенство, — щеше да си спомня изключителното й лице.

— Ако не мога да те имам… не искам никой друг, любима… Ако не мога да те имам… о-хо!

— Я кажи — обади се най-красивото момиче на света. — Ти да не би да си настинал?

Лион не искаше да я лъже.

— Не — отвърна. — Не съм. Взех наркотик.

Веждите й се стрелнаха нагоре. Лион изпита ужас, че момичето ще му обърне гръб. За пръв път тази вечер го разтърси истински страх. Беше ужасен, че няма да я види никога повече.

— Не бива да вземаш наркотици — сгълча го тя. — Не си на себе си, когато си под въздействието на наркотиците.

Лион никога не бе мислил по този начин. В този момент осъзна, че на всяка цена трябва да разбере едно нещо.

— Как се казваш? — попита, макар да му се искаше да я помоли за разрешение да я обича завинаги.